Бомба със закъснител

Как една мюсюлманка възпитава сина си - из записките на една средностатистическа майка

05 октомври 2018 г.

Илюстрация: Guliver / iStock

Беше ден като всеки друг. Преди няколко години с голямата ми дъщеря, тогава тя беше не повече от 3-4-годишна, се разхождаме в кварталния парк. Цари обичайната врява. Летят деца и топки, момчетата се бият, карат пръчки и колички, хвърлят онези ужасни неща, които гърмят в краката на хората. Момичетата играят на топка или седят по пейките и нещо си приказват.

Баби гонят внучетата си – в едната ръка с филия, в другата с жилетка. Майки крещят: „Внимавай, ще паднеш! Не скачай от там! Не се катери по пързалката! Не, не удряй детето! ГОВЕДО, пак си се изцапал… Ще ти счупя главата, извини му се веднага… Немогаповече…“. По-буйните получават по някой поощрителен задвратник.

И сред цялата суматоха се откроява една дребна фигура, която се движи ефирно като илюзия. Съвсем мъничък е, 2-3-годишен. Съсредоточено бута детска количка, в която лежи кукла бебе. От време на време спира, поглежда куклата, колкото да се увери, че е добре, след което я завива грижливо, нетипично за момче на неговата възраст и изобщо за момче, и продължава да слаломира между общата глъчка.

Сякаш не забелязва останалите. Има една-единствена мисия – да се грижи за бебето си.

Оглеждам се. В другия край на площадката красива и млада, добре облечена жена наблюдава момченцето от разстояние. Погледите ни се срещат. Усмихвам се  леко. Тя ми отвръща. Допада ми от пръв поглед, без да сме разменили и дума. Инстинктивно тръгвам към нея. Поздравявам. Нейното ЗДРАВЕЙТЕ идва отдалече, не мога да определя откъде.

- Синът ви е много грижовен. Не е типично за момче… на неговата възраст да се интересува от момичешки колички.

- Купих му количка и бебе. Уча го да се грижи за детето, което един ден ще има – гласът ѝ звучи напевно като мелодия на арабски. – На нас ни е вродено, но на тях някой трябва да им покаже. Работа на майката е да научи сина си да се грижи за децата си и съпругата си, още преди да са се появили. От нас зависи тези деца да не се превърнат в тирани.

Не мога да не се съглася. Мълчим известно време. И двете разсъждаваме върху казаното.

- Удобно ли е да попитам откъде сте? – най-после задавам въпроса, който ме човърка от самото начало.

- От Египет. Казвам се Захер, означава цвете.

- Приятно ми е. Аз съм оттук. Казвам се Ралица. Ралицата е цвете. Откога сте в България?

- Когато разбрахме, че съм бременна, решихме, че е дошло време да напуснем Египет. Мъжът ми е лекар. Завършил е медицина тук… – направи пауза и продължи. - В Египет вече не е същото… И никога няма да бъде. Имам само тях двамата.

Не знам какво да кажа.

- Съжалявам… – е единственото, което излиза от устата ми.

Междувременно момчето дойде при нас.

- Това е Анпу – представи го майка му. – Ние ще тръгваме. Беше ми приятно! – сбогува се тя.

- На мен също. До скоро!

***

Този ден се случи преди години – много преди Charlie Hebdo; много преди атентатите да станат част от сутрешния блок; много преди да започем периодично да сменяме профилните си снимки в подкрепа на жертивите; много преди темите за бежанците да заживеят във всекидневието ни.

Може би се питате защо ви занимавам с това… За мен отговорът е очевиден.

Илюстрация: Guliver / iStock

Защото в онзи ден, там, на детската площадка, между крясъците на майките и тръшкането на децата, срещнах Малкия принц и неговата майка. Защото онази мимолетна среща с чуждоземната жена и нейния син е истинско вдъхновение за това как трябва да се отнасяме с децата си. И макар никога повече да не ги видях… понякога дори се чудя дали не са плод на въображението ми… си спомням тази среща всеки път, когато гръмне бомба.

И съм спокойна, защото знам, че Анпу не я е направил. Защото знам, че Анпу никога няма да има причина да направи бомба, няма да има причина да нарани. Защото майка му е била, каквато е. Защото ако има повече майки като Захер, ще има повече мъже като Анпу – ще има по-малко бомби. Защото във всяко камикадзе тиктака една огромна бездна, каквато оставя липсата на вдъхновение. Защото, както казва един неизвестен автор „Човек е 80% вода и без вдъхновение си остава една вертикална локва“.

Ралица Найденова

Ралица е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“, създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“; майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.

Коментари
Последни видеа