Как да научим детето на емоционална сръчност

Трудно е да гледаш безучастно нещастно дете. Без значение дали плаче за смъртта на домашния си любимец, или заради спукания балон, инстинктът ни говори да направим нещо, бързо.

Ето тук страшно много родители схващат нещата грешно, казва психологът Сюзан Дейвид, автор на книгата „Емоционална сръчност“. Да помогнем на детето отново да бъде щастливо може и да носи непосредствено удовлетворение и за родителя, и за хлапето, но не му помага в дългосрочен план.

„От особена важност за успеха през целия живот е как детето направлява емоционалния си свят“, добавя тя.

Изследванията показват, че когато учителят помогне на децата в предучилищната да се справят с емоциите си в класната стая, тези деца се справят по-добре с решаването на проблеми, когато се изправят пред емоционална ситуация, и са по-добри в захващането със задачи, свързани с учене. При тийнейджърите „емоционалната интелигентност“, или способността да разпознават и направляват емоциите, се асоциира с повишена възможност за справяне в стресови ситуации и по-високо самочувствие. Някои проучвания сочат, че липсата на емоционална интелигентност може да се използва, за да се предскажат симптоми на депресия или безпокойство.

Според д-р Дейвид емоционалните умения са в основата на качества като упоритост и издръжливост. Но вместо да позволяват детето напълно да изпита негативна емоция, родителите често отговарят по начин, който д-р Дейвид описва като „емоционален хеликоптер“.

„Навлизаме в емоционалното пространство на детето с нашите глупави забележки, съвети и идеи“, казва тя. Много от разпространените родителски стратегии като омаловажаването на емоцията или настоящия проблем, както и впускането да се помага, се провалят в това да научат детето как да си помогне само.

Д-р Дейвид предлага четири практически стъпки как да помогнем на детето да премине, а не да заобиколи негативната емоция и да излезе от нея с готовност да продължи – почувствай, покажи, назови, остави да отмине.

Почувствай
Може и да изглежда очевидно, че емоциите трябва да се почувстват, но в много семейства се практикува отблъскване на негативната емоция. „Когато казваме „не бъди тъжен“, „не се ядосвай“, „не завиждай“, „не бъди егоист“, не обръщаме внимание на чувството на детето“, казва д-р Дейвид. „Вижте детето си като чувствителен човек, който си има собствен емоционален свят.“

Покажи
По подобен начин много семейства си имат „правила за показване“, свързани с емоциите – има такива, които е приемливо да покажеш, и такива, които трябва да останат скрити. „Срещаме изрази като „момчетата не плачат“ или „тук не се гневим“, или „не го мисли“. Правим го с добри намерения, но така учим, че емоциите са нещо, от което трябва да се страхуваш.“

Назови
Според д-р Дейвид едно от най-важните умения за децата е да назовават емоциите. „Трябва да можем да различаваме стреса от гнева или разочарованието“, казва тя. Дори много малки деца могат да преценят дали са тъжни, или сърдити, ядосани, нервни или уплашени. „Да назоваваме емоциите е и в основата на способността ни да сме съпричастни. Питайте ги: „Как мислиш, че еди-си-кой се чувства? Какво ти говори лицето му?“

С порастването на децата вече можем да говорим и за по-сложните емоции, добавя тя. „Можем едновременно да се вълнуваме и да сме нервни и фрустрирани и също така е необходимо да разпознаваме това в другите“, казва тя.

Остави да отмине
Дори и най-силната емоция не трае вечно. Д-р Дейвид съветва да помогнем на децата да го забележат. „Тъга, гняв, притеснение – имат си своята стойност, но също отминават. Те са преходни, а ние сме много по-големи, отколкото са те. Кажете: „Ето това е тъга. Ето така се чувства човек, когато тя свърши. Така и така направих, за да отмине.“

Можем също да помогнем на децата да запомнят, че не е задължително всеки път, когато имаме подобно преживяване, да чувстваме същата емоция. Гмуркането от високо е страшно само първия път. Може да сме много притеснени на някое парти или в час по физика, но да имаме съвсем друго преживяване следващия път.

„Като хора сме много добри в това да си измисляме истории около емоциите“, казва д-р Дейвид. „Не мога да се сприятелявам. Не се справям по математка.“ Това са чувства и страхове, а не фиксирани състояния. Хората и обстоятелствата се променят.“

Накрая, казва тя, помогнете на детето си да планира как ще изпита емоцията отново. „Попитайте: „Кого искаш в тази ситуация? Какво е важно за теб от всичко това?“ Децата се чувстват по-силни, когато започнат да разбират, че е важно не как се чувстват, а как отговарят на чувството.

Източник: New York Times