Ще науча и двете си дъщери да се бият

Ако сте израснали през 70-те или 80-те вероятно знаете значението на думата „мариз“ – жаргонното название за пердах. В детството ми се случваше да се „ступаме“ със съседските деца.

Лично аз отнесох доста пердах в предучилищна възраст. Предпочитах да ме набият връстниците ми, околкото аз тях и после да си го отнеса от по-големите им братя и сестри.

По мои наблюдения родителите пляскаха децата си повече, отколкото в наши дни. Мен персонално майка ми и баща ми не са ме били, но аз бях по-скоро изключение. В училище се случваше учителите да дърпат уши, особено в малките класове. И това май се считаше за нещо нормално, защото никой не се оплакваше. Боят беше част от израстването и възпитанието.                

Такива бяха времената

Още в ранна детска възраст родителите ми пазеха неутралитет и никога директно не се месеха в отношенията ми с околните. Философията им беше, че за да се справям в живота, трябва да се науча да си решавам проблемите сама. Те нямаше да са винаги до мен и да ме пазят.

Едва ли им е било лесно да гледат отстрани как дъщеря им страда, но този урок се оказа един от най-важните и най-полезните в живота ми и тогава, и на по-късен етап. Сега, от позицията на родител, не знам дали в подобна ситуация бих могла да следвам техния философски принцип. Много деликатно е… Кога да се намесим и кога да останем отстрани като съветници на децата си.

„Няма да се биеш. Боят не е решение. Ако не можеш да се разбереш с думи, тръгни си. Никога няма да удряш първа, но и няма да позволяваш на никого да те удря“ - така ми казваше майка ми, когато бях дете.

За първи път през живота си се сбих в трети клас

Дотогава само мен ме биеха. Имах една съученичка, която редовно ме тормозеше (тя също имаше по-голям брат). Един ден не можех да търпя повече. Майка ми също. „Виж се колко си висока и голяма. С една глава си над всички в класа. Можеш да се справиш!“, каза тя. Явно този съвет съм чакала, защото, когато въпросното момиче отново се опита да ме удари, си изпати сериозно.

Извикаха родителите ми в училище. В духа на възпитанието им, ги помолих ги да не идват да ме защитават. Исках сама да се справя. Отидох при директорката заедно с класната и с един-единствен въпрос. „Тя ме би цели три години, а вие нищо не направихте. Когато се опитах да се защитя, виновната излязох аз. Защо?“.

След този случай никой повече не ми посегна в училище.

Нулева търпимост

От онези години имам нулева търпимост към агресията. Отхвърлих ролята на жертва и се научих да се защитавам. В най-мрачните мутренски години изядох шамар от непознат в дискотека в малък град, защото пред приятелите му отказах да танцувам с него. Тогава избягах. Години по-късно гадже ми удари шамар, защото го напусках. Отговорих му по същия начин и си тръгнах. Не съм го виждала оттогава.

Два пъти са се опитвали да ме изнасилят непознати. За щастие неуспешно. Няма да изпадам в подробности, но ако не умеех да се защитавам, щях да съм изнасилена и двата пъти.

Днес голямата ми дъщеря е на 11 и все още не се е била нито веднъж. Надявам се никога да не ѝ се налага. Ще науча и двете си деца да не толерират агресори и да не се превръщат в жертви. Ще ги науча и на още едно – да се защитават. Единственият начин да се преборим с агресията като общество, е да имаме нулева търпимост към нея. На всяко ниво.

Ралица Найденова

Снимка: личен архив

Тя е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“. И създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“, майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.