Скъпи непознати, стига сте ми казвали как дъщеря ми ще се удари

„Майки от близо и далеч се притесняваха от люлката на Зукерман. Страхуваха се, че някое дете ще падне и ще се удари. Но никое дете не го направи. Почти винаги децата се държат за разни неща много по-здраво, отколкото родителите им си мислят.”

„Паяжината на Шарлот”, Е. Б. Уайт

Стоя зад телената ограда, която разделя площадката на детската градина от родителите, в очакване да си взема детето. Петгодишните ни малчугани вървят в прави редици от сградата към двора. Мигат срещу следобедното слънце, дезориентирани след толкова часове, прекарани вътре.

Звънецът бие и, освободени от учителките си, децата хукват с внезапен прилив на енергия към катерушките на двора. Портата се отваря, за да ни подкани вътре. Някои хлапета се забавляват на пързалките, други играят на дама или рисуват на цимента с тебешири, а няколко се сгушват в родители или бавачки, за да освободят напрежението, натрупано през деня.

Моето дете хуква директно към близо 5-метровата ограда и започва да се катери по нея. Представете си нещо средно между Спайдърмен и Светкавицата и ще придобиете представа за дъщеря ми.

Броя като свое най-голямо постижение факта, че никога не съм я губила; пъргавостта ѝ може да се сравнява единствено със скоростта ѝ. Често ѝ връзвам огромна червена панделка като средство за визуално проследяване. Помага ми да я виждам, докато се люлее от дървета или виси с главата надолу от скелета. Щом напуснем апартамента ни, през цялото време се опитвам да я настигна.

Енергията ѝ често ме изтощава; трябва да съм мълчалив пазач, винаги балансиращ чувството ѝ за свобода с притесненията (редки) за преценката ѝ. Катери се по скали и се люлее на порти. Скача от шестото стъпало директно на паважа. Понякога си мечтая за не толкова активно дете, но си напомням, че тази черта, този атлетизъм, ще служи не само на тялото, но и на ума ѝ, докато расте. Мога да се справям с детето си; правя го от години. Предупрежденията на разни непознати са това, което ме изтощава.

Докато дъщеря ми се катереше на 3 метра над земята по оградата, бързо втъкваща всеки крак в примките ѝ, приятелите ѝ я гледаха с възхищение. Едно малко момиченце смело скочи на оградата и направи доста приличен опит да се покатери по нея, но баща ѝ ѝ се скара. „Не се катерим по огради”, каза той високо, за да е сигурен, че съм го чула. Възприех удара върху личната ми преценка с пасивна физиономия, която съм овладяла за такива моменти. Кожата ми стана доста дебела след години, в които непознати ми пращат сигнали, че подвизите на детето ми са опасни и че съм безотговорна, задето ѝ позволявам да се захваща с тях.

Наскоро дъщеря ми балансираше по широк перваз на около метър и половина над земята (нищо особено), когато една жена се доближи до нея – нищо, че майка ѝ беше там – за да ѝ каже да слезе незабавно. Жената беше толкова загрижена, че се опита физически да я отстрани от ръба. Отговорих рутинно:

„Спокойно, добре е. Доста добре се справя.”

Давам на всеки разтревожен непознат по една окуражителна усмивка и те обикновено отстъпват, хвърляйки неспокойно поглед през рамо към малкото ми момиченце, изложено на голяма опасност. Точна тази жена обаче упорстваше. „Със сандали е, те се хлъзгат!”

Отговорих още веднъж: „Мозъкът ѝ е направил преценката и за това, може да сте спокойна." Нацупена, жената най-сетне се оттегли, а аз получих още един белег в борбата да позволя на детето си да управлява физическия си свят без пречки.

Дъщеря ми рядко си е ожулвала коляното, още по-малко да си е чупила нещо. Но дори и да беше, никога нямаше да я спра да се стреми към приключения. Тя има нужда от високо ниво физическа активност и е такава още от бебе, когато сама се научи да пълзи, хвърляйки си играчка на далечно разстояние и отправяйки се натам. Когато беше 2-3-годишна, трябваше да тичам с нея все едно е лабрадор, за да си изразходва излишната енергия.

Понякога отивахме в Сентръл Парк, преди да е изгряло слънцето, за да галопира надолу по хълмовете и да се скита по алеите. Можеше да изкачи всяко стъпало на Белведере Касъл, когато беше едва на 2. Никога не съм виждала как слънцето изгрява в парка, нито как блести над езерото с костенурките, докато не ми се роди това дете – това удивително, акробатично, изтощително дете.

Най-тежката критика, която понасям, е, че съм страшно мек родител и че не я дисциплинирам достатъчно – все едно катеренето по огради и бързото тичане са лошо поведение. Сума ти пъти са ми се „карали” и са ме информирали, че „децата имат нужда от граници”. Това, което прави тези предупреждения фрустриращи, е фактът, че всъщност я възпитавам доста строго.

Нямам абсолютно никаква търпимост към грубост, хленчене и произволна агресия. Често говоря с детето си за емпатия и добри обноски. Има си задължения всяка сутрин и всяка вечер и следя зорко броя играчки в къщи. Ужасно е дразнещо разни непознати да те смятат за родител, който е безотговорен и глези, защото детето му профучава като светкавица по улицата. Поведението ѝ не е престъпление, но често е смятано за такова.

Би трябвало да искаме всички деца да стъпват толкова стабилно, колкото само продължителни проучвания на различните терени могат да позволят. Преченето на игрите с поемане на рискове застрашава малките като подкопава увереността им. Освен това нарушава развитието им. Постоянно трябва да се сдържам да не крещя: „Оставете ги на мира! Оставете ги да играят!”

Чудя се колко ли щях да бъда критикувана, ако детето ми беше момче. Трябва да направя проучване, но никога не съм виждала момче на тази възраст, което да е толкова безстрашно и силно като дъщеря ми. Или може би не забелязвам момчетата, които скачат от големи височини или се катерят по пилони. Не ги забелязвам, защото съм моделирана да очаквам подобно поведението от тях. Все още ли сме общество, което кара момичетата „да се държат прилично”, като подкопава увереността им в силата и способностите на собствените им тела?

Някои непознати, очевидно стъписани от подвизите на дъщеря ми, изглежда се опитват да успокоят собствената си тревожност като ѝ напомнят – а и на себе си – че е момиче. Когато слезе от някое скеле или скочи в нечии крака като гепард, дебнещ плячка, обикновено възкликват: „Толкова красиво лице!” или „Колко хубава рокля!” Колко хубава рокля... Току-що се метна от два метра във въздуха и не роклята скочи.

Миналата седмица бяхме около Шийп Медоу в Сентръл Парк. Нямаше училище в този ден и за щастие времето се съобрази с това. Денят изобилстваше от есенно слънце и сини небеса; листата вече жълтееха. Дъщеря ми почна да се катери по оградата покрай поляната. Това е много популярна алея в парка и в този прекрасен ден имаше десетки непознати, минаващи покрай нас.

Подготвих се за хора на притеснените. Дъщеря ми преметна единия си крак през оградата и започна да слиза. След това направи същото пътуване наобратно и като се измори от катеренето по огради, скочи на пътеката. Една възрастна жена, ходеща с бастун, беше спряла и гледаше детето ми.

„Дъщеря ви е решителна и непоколебима. Ще ми се всички деца – особено момичета – да могат да бродят свободно. Дано никога да не се промени.” Казвайки това, жената продължи по алеята, а аз едва не припаднах в сълзи. Безразсъдно е човек да разчита на доброжелателството на непознати, но си е невероятна радост, когато го получиш, без да си очаквал.

Лесли Кендъл Дай