Тормозят детето ви в интернет? Травмите са ужасяващи

Иван Игов е един от създателите на училищната психология в България. Завършил е психология в Софийския университет. Специализирал е психодиагностика и възрастова психология. 26 години е консултативен психолог в НПМГ. Автор е на Държавните образователни изисквания по психология в средното образование. Бивш университетски преподавател. Публикувал е десетина книги, учебници и статии. Представител е на България в NEPES - Европейската мрежа на психолозите в образованието. Освен това е ръководител на секция „Училищна психология” към Дружеството на психолозите в България.

Г-н Игов, всички сме били ученици – знаем какво е едно дете да наранява или да се гаври с друго. Кога този тормоз се пренесе в технологиите?
От 1997 г. в Дружеството на психолозите в България изследваме училищата. Преди пет години в анкетните карти, които се попълват от децата в края на годината, забелязахме, че тормозът започна да изчезва от реалния свят. Децата казваха, че са тормозени. Но класическите модели – „ритат ме”, „бият ме”, „блъскат ме”, „обиждат ме” – почти ги нямаше.

След това в екипа на дружеството с подкрепата на УНИЦЕФ започнахме да прилагаме световния модел за справяне с новото явление в България. Какво всъщност е кибертормоз? Системно насилие, което е злонамерено и продължава много време, от едно дете или група деца спрямо друго дете.

Почти никой – нито държавата, нито неправителственият сектор, не беше обърнал внимание на честотата на тези случаи. А те бяха драстични. Оказа се, че всяко четвърто дете в България е пряка или косвена жертва на тормоз. Косвена означава, че детето вижда, че това се случва в училище, и се страхува. Преките жертви обикновено са две, максимум три деца в клас. Насилниците също са толкова. Но една голяма група деца живеят в страх, че може да са следващите жертви.

Изследвахме 1600 ученици в София, защото финансовите възможности на проекта не ни позволиха да отидем в страната. Оказа се, че се случва следното: когато учителите и родителите не успяват да се справят с класическия тормоз, той започва да преминава в кибертормоз, т.е. в социалните мрежи, електронните пощи, SMS-ите и MMS-ите, чатовете, уебсайтове или разпространението на видеозаписи. Всяка нова технология, която излиза в комуникационното пространство, може да бъде използвана за това.

Коя от двете злини е по-голяма – физическото насилие или психическият кибертормоз?

И двете са страшни, защото травмите, които нанасят за в бъдеще, са ужасяващи. Съвсем честно. В училище вие от кои бяхте – от тихите или от готините?

Неутрална. Нито от най-готините, нито от пострадалите.

Значи от наблюдателите. Това са тези, към които всъщност са насочени всички модели за превенция. Защото това са хората, които могат да вземат отношение. Идеята на програмите за справяне с проблема е децата да могат да се спират взаимно. Това е по-добрият модел. По-лошо е да се намесват възрастните, защото те не знаят какво се случва в света на технологиите.

Ние всички сме преживели или сме виждали какво означава класически тормоз. Но родителите у нас сега в 85% от случаите нямат никаква представа какво се случва с децата им в киберпространството. Страхът е порнография. Страхът е педофилия. Но това, че детето може да бъде наранявано по друг начин, не се вижда.

Класическият тормоз е пряк, а кибертормозът – анонимен. Първият е локален – само в училище, пред училище, пред блока. Другият е тотален. Случва се навсякъде и по всяко време. За новия тормоз няма граници. Той може да е постоянен и е продължение на реалния. Обикновено този, който е агресивен в училище, продължава нападенията си в мрежата. Става дума за деца от трети клас нагоре, предимно момчета. Въпреки че тормозът от страна на момичетата в последно време се увеличава. Той е с по-фина, подмолна форма, която е свързана с унижение и води до самоизолация на жертвата.

Имате дълга практика на психолог. Бихте ли разказали за конкретни случаи?

Има много. Един от тях беше свързан с момиче, тормозено цяло лято. Случило се беше следното: Тя е в ново училище. Изкарват осми клас. Група съученички не я харесва. Много често децата биват тормозени за това, че са отличници. Тя е такава. Иска да се занимава с дизайн и случайно попада в някаква напълно безсмислена за нея паралелка. Оказва се добра ученичка в клас, който изобщо няма интерес към учението. Като такава е набелязана за „зубрач”. Но тормозът не свършва в училище, а продължава през цялата лятна ваканция. Майката научава някъде в края на лятото, когато детето не иска да излиза навън, отказва да сяда пред компютъра и да влиза в интернет. Затваря се. Жената беше започнала да мисли, че дъщеря й развива депресия. По-късно се оказа, че не е депресия, а опит да се изолира от атаките.

Друг много характерен пример – момиче, което от година е студентка в близка европейска държава, иска да си смени името и самоличността, защото не може да издържа на тормоза, който нейни бивши съученици продължават да й оказват. Тя била вече в чужбина, а те продължили училищния тормоз от България, като й направили фалшива страница във Facebook. И я разпространявали от нейно име, включително на новите й колеги. Представете си – попадате в друга държава, в друг колеж и изведнъж в интернет пространството се появява един ваш профил, който ви злепоставя и очерня по всякакъв начин.

Какво стана в първия случай - с момичето отличничка?

Тя смени училището. Сменихме средата. Тя вече беше разпозната като различна и това беше дало повод на някого да властва над нея. Да опитва да поддържа собствения си личностен баланс за сметка на нея. Но да не обвиняваме. Всъщност тези деца, които тормозят, не са виновни за това. Поведението им е проекция на липса на показване на обич, авторитарни родители или насилие в семейството. Ако не работим с тях правилно, 60% се превръщат в потенциални бъдещи престъпници.

Кои са най-често срещаните форми на тормоз?

Най-често се среща тормозът по телефона. Защото става много бързо. Набираш един есемес с текст „ще те убия” и готово! Колко е лесно! Тези заплахи за много от родителите изглеждат смешни. Когато ги видят, те не обръщат внимание. Но вече в България имаме регистриран случай с убийство на ученик след тормоз с обидни есемеси по телефона.

Миналата учебна година едно момче във Варна почина след побой. Беше паднало и си беше ударило главата смъртоносно, след като беше извикало свой връстник, който го тормозел в киберпространството цяло лято, да се разберат.

За децата телефоните и компютрите са част от света им и те не могат да си представят живота без тях. Техните родители пък си спомнят времето, когато не е имало такива технологии. Много от възрастните използват компютрите като пишещи машини и за да си проверят електронната поща. Децата са много по-напред. И често не споделят, защото родителите им не разбират.

Как реагират жертвите на кибернасилие? 

Реагират болезнено на всяка обида. Най-често споделят преживения тормоз с майка си или с приятелите. Но в една трета от случаите не казват на никого. Обикновената реакция на българските родители е: „Аз казах ли ти да не седиш толкова на компютъра” или „Ще ти прибера телефона, за да не ти пишат глупости”. Това е погрешно. Първата реакция на родителите е да изолират детето от технологиите, защото те са живели без тях и си мислят, че и то може да живее без тях. Но не е така. По този начин настройват децата си срещу себе си, защото ги ограничават от контакта с приятелите им.

На родителите наистина им е трудно да разберат, че това е част от света на детето. Едно време ние, като се прибирахме от училище, избирахме най-дългия път до вкъщи, за да бъдем по-дълго с приятелите си. Застанете сега пред всяко училище, за да видите какво се случва. Излизат от вратата и се разбягват във всички посоки. И си викат „Чао! До след малко!”. Всеки си отива вкъщи и сяда пред компютъра. Това е начинът, по който те общуват. Възрастните не разбират тази разлика.

Как един родител може да разбере, че детето му е тормозено в интернет? Да следи ли компютъра и телефона му?

По отношение на жертвите – родителите трябва да наблюдават не толкова технологиите, колкото реакциите на детето. Какво става? Защо, когато получи есемес, бърза да го изтрие или да затвори телефона? Какво крие? Ето още един интересен случай: детенце в трети-четвърти клас има ферма във Facebook. Дава паролата на приятелчето си да му гледа доматите и каквото и да е. На другия ден се скарват и другото момче му съсипва фермата. Това също е форма на отмъщение. Детето е изключително разстроено и отива при родителите си. Те реагират с насмешка. А то всъщност за първи път се е сблъскало с предателство от страна на приятел. Проблемът е много по-дълбок от проста интернет игра. Ако родителите не разберат това – край със споделянето.

А към кого да се обърнат за помощ тези родители?

Първо е важно да потърсят помощ в училището на детето, стига то да има политика за справяне с този проблем. Ако няма такава, може да потърсят консултативна помощ и да се обърнат към екипа на „Училище без насилие“, с който могат да се свържат чрез сайта на Дружеството на психолозите в България.

Възможно ли е детето да намрази компютрите и джиесемите заради това, че те са били начин да го накарат да се почувства зле?

Май не съм срещал такива случаи. Децата се затварят, спират да общуват, но не свързват проблема с технологиите. Разбират, че не са виновни компютърът и джиесемът, а тези, които стоят зад тях.

А как да подходят родителите на деца, които насилват съучениците си? Как да убедят синовете и дъщерите си, че това не е правилно?

Първата реакция на всеки родител, който разбере, че детето му е от тормозещите, е да го защити („Голяма работа, той е мъжкар!”). При всички случаи контактът между родител и дете е задължителен. Но по-добре възрастните да потърсят квалифицирана помощ. Защото това, че детето тормози, означава, че става дума за липса на емпатия. То не разпознава чувствата на другите и не разбира, че ги кара да се чувстват зле.

Невена Любенова