Защо някои хора обичат тъжни песни, а други – не

Не е рядкост тъжни песни като Someone Like You на Адел да оглавяват класациите в поп музиката, но това не е новост. Мрачните композиции като Реквиема на Моцарт са трогвали любителите на музиката в продължение на векове, пише проф. Туомас Еерола, преподавател по музикална когниция от Университета Дърам в The Conversation.

Но насладата от тъжната музика е нещо парадоксално – правим всичко възможно, за да избегнем тъгата във всекидневния си живот. Защо тогава в изкуството можем безопасно да преживяваме теми като скръбта и загубата, да им се наслаждаваме и възхищаваме?

Това отдавна озадачава учените и едва в последно време започнахме да добиваме представа за причините да се наслаждаваме на музиката. Съвсем наскоро мои колеги и аз проведохме изследване, публикувано в Frontiers in Psychology, което установи защо някои хора обичат тъжната музика повече от други. И това има общо с чувството на емпатия.

Как учените откриват това

На базата на обширни по-ранни изследвания знаем, че чувствата, които хората изпитват, когато слушат тъжна музика, попадат в различни категории.

За едни тъжната музика задълбочава и засилва чувствата на мъка и загуба – емоции, свързани с лични събития и спомени. Тези преживявания са далеч от приятни и следователно не обясняват парадокса.

За други тъжната музика носи чувство на меланхолия – чувство, което бихте имали в дъждовен ден, след като любимият ви отбор е загубил.

Най-любопитният тип преживяване обаче е при хората, които се трогват и смятаме, че това е в основата на очарованието, което крие тъжната музика. Това преживяване е трудно да се опише с думи, но често е силно и свързано с наслада. Не всички обаче са способни да го изпитат. Кои са тези хора?

Кои хора се трогват най-силно

Интуицията ни казва, че хората, които лесно изпитват емпатия, се трогват най-силно от тъжната музика. За да проверим тази хипотеза, събрахме национално представителна извадка от 102-ма души за експеримент със слушане. Пуснахме им парче с тъжна инструментална музика Discovey of the Camp на Майкъл Кемен, което беше непознато за повечето участници.

Причината да изберем инструментал, и то такъв, който е малко вероятно участниците да са чували по-рано, беше за да избегнем всякакви външни източници на емоции, като спомени, свързани с дадена мелодия или тълкуване на текста. С други думи, искахме да сме сигурни, че емоционалната реакция на участниците ще бъде към самата музика.

Продължението четете в Обекти.бг