Защо чувството за вина е полезно за децата

Чувството за вина се явява сложен елемент във взаимоотношенията родител-дете. Мантрата „родителите се чувстват виновни – децата се обвиняват, родителите могат да накарат децата да се чувстват виновни, а след това да се самообвиняват за това“ е безкрайна, но нравствената вина или съвестта се явява важна съставна част от развитието на детето.

По този въпрос мненията на редица съвременни експерти се припокриват. Тина Малти, професор по психология в Университета на Торонто, изучаваща развитието на вина у децата, смята че вината, породена от емоции, прилича на съчувствие. „Здравословната нравствена вина е важна за развитието. Тя помага на детето да се въздържа от агресия, да се противопоставя на антисоциални поведения“.

Дете, което е накарало друго да заплаче, може заради това да се почувства зле. Или да се чувства виновно заради това, което е направило на приятеля си, защото така нарушава собствените си принципи в разбирането „кое е добро и кое е лошо“. „Тези две реакции могат да протичат независимо една от друга или едновременно“, казва Малти.

Вътрешното чувство за вина и позор като външно проявление

Експертът обозначава пътя на развитието на „виновността“ така:

Много малките деца могат да плачат, ако счупят играчка, но у тях все още няма достатъчно разбиране за преживяванията на другите хора, че да изпитат по-сложни емоции, касаещи вината.

Към 6-годишна възраст повечето деца осъзнато говорят за чувството за вина след извършена постъпка и това им помага да се отнасят към другите хора по-внимателно.

Вината е вътрешна емоция: това, което вие чувствате, когато знаете, че сте направили нещо неправилно или сте причинили на някого вреда, а позорът е нещо външно: осъждането на вашата постъпка от други членове на семейството или от обществото, отбелязва Малти.

Между другото, тази разлика е леко опростена, смята Рой Ричард Гринкер, професор по антропология в Университета „Джордж Вашингтон“, защото „в отсъствието на аудиторията ние можем да почувстваме срама, просто като си го представим“.

По думите на професора, част от израстването в която и да е култура – това е „един вид интернализация (приемане или адаптиране на вярвания, остойностяване на нагласите) на ценностите, които носи обществото“.

За Колин Лийч, професор по психология в Университета на Кънектикът, както вината, така и позора са просто термини. „В крайна сметка е важно както възрастните, така и децата да мислят над грешките и недоразуменията“, казва той.

Чувството за вина е необходимо в определени граници

Доктор Хелън Егер, завеждаща катедрата за детска и младежка психиатрия в Университета „Лангън“, Ню Йорк, смята, че вината е отражения на това, което се нарича теория на мисълта – развиващото се разбиране у детето за това, че другите хора също имат чувства.

„У децата трябва да бъде развита теорията на мисленето, за да може те да имат възможност да почувстват вината“, казва тя. „Когато родителите лъжат или не чувстват вината си, то и у детето намалява способността за съчувствие“.

Вината, казва тя, се явява част от нормалното развитие на децата и не трябва те да растат без нея. Но трябва да се внимава да не започнат да се съдят прекалено строго или да се чувстват отговорни за неща, които са отвъд предела на техните пълномощия. Класическият пример – дете, което се обвинява за караниците или дори за развода на родителите си.

У малките деца, казва Егер, вината може да бъде сбъркана с магическо мислене и чувство за собствено всемогъщество – например, когато се чувстват отговорни за болест или инвалидност на брат или сестра. И докато растат, безпокойството им може да прерасне в тревожно разстройство.

Малките деца, които изпитват тревожност, са подложени на повишен риск от развитието на депресивни симптоми, а „непреодолимото чувство за вина се явява ключов симптом на депресия“, обръща внимание Егер.

Какво да правят родителите

Психолозите дават редица препоръка как родителите могат да пробудят у детето съвест и нравствени чувства, като първата е да се съсредоточат върху конкретни действия, а не върху характера на детето; не му казвайте, че е лош, а че неправилната му постъпка е довела до негативен резултат.

Малти разказва за метода „индукция“, когато родителите обясняват последствията от действията много ясно: „Брат ти плаче, защото ти му счупи играчката“. По думите на психолога, тя е работила с деца, у които отсъствало чувството за вина и индукцията била много полезна.

От друга страна, тя е работила и с хиперактивни деца, които се чувствали отговорни за страданията на другите хора. „Ако родителите се карат е много важно да кажат на детето, че това не е свързано с неговото поведение. В противен случай то може да продължи да се безпокои, което е възможно да доведе до по-опасен тип тревога или депресия“, обръща внимание Малти.

Децата трябва да умеят да оценяват поведението си и отношенията с другите и да разбират какви са отговорностите им към момента. А родителите и учителите винаги трябва да мислят за това как реагират на детските постъпки, защото езикът, който използват възрастните, може да намали или увеличи негативния образ в мисленето на детето.

Психолозите съветват да се избягват абстрактни фрази от рода на: „Какво не е наред с теб?“ – когато децата са обвинявани в това, че нещо с тях не е наред. По-добре им дайте конкретни съвети.

По материали от The Independent