Денят, в който спрях да викам на детето си „По-бързо!”

В този побъркан живот всяка минута е преброена и разчетена за нещо. Непрекъснато проверявате нещо по списъка за деня, непрекъснато бързате за следващото планирано място и следващата планирана задача. И колкото да се опитвах да разпределя времето и вниманието си така, че да успея да отметна всички задачи, все едно не ми стигаше времето за всичко.

Такъв беше животът ми в продължение на две безумни години

Всичките ми мисли и постъпки се контролираха от подсещанията на мобилния със звукови сигнали. Целият ми ум беше концентриран върху списъка със задачи.

Преди шест години бях благословена със спокойно, неизтормозено дете, което не влизаше в категорията „спри_се_и_помириши_розата"...Когато трябваше да тръгвам за някъде, дъщеря ми се наслаждаше да търси в чантата ми блестящата корона. Когато преди пет минути трябваше да съм на определеното място, тя настояваше да закопчея с колана на седалката до детското й столче в колата любимото плюшено животно. Когато имах 30 минути да дотичам до следващото място от списъка, тя ме караше да спра количката, за да погали всяко куче, покрай което минавахме.

Бях благословена с моето спокойно дете, но не забелязвах това

Когато живееш живот на инфарктни обороти, си изработваш тунелно виждане с концентрация само върху списъка. И всичко, което не можеш да отметнеш с чавка, беше обикновена загуба на време. Всеки път, когато моето дете ме караше да кръшна встрани от списъка, си мислех: "Нямаме време за това!". Думата, с която най-често се обръщах към моята почитателка на живота беше „По-бързо!".

„По-бързо, закъсняваме!"

„По-бързо, ще изпуснем еди какво си ако не побързаш!"

„По-бързо си яж закуската! По-бързо, обличай се!!"

„Хайде по-бързичко си измий зъбите и си лягай!"

И въпреки че "побързай" и "хайде по-бързичко, де" не ускоряваха особено нещата, аз ги казвах даже може би по-често, отколкото „обичам те".

Истината е болезнена, но пък лекува и ме приближава към този родител, какъвто искам да бъда

Една събота всичко се промени. Бяхме взели голямата щерка от детската градина и излизахме от колата. Този процес не се случваше толкова бързо, колкото на нея и се искаше и тя се обърна към малката си сестра: "Колко си бавна!". Скръсти ръце на гърдите си и въздъхна с досада. Видях в нея себе си и нещо в мен се скъса.

Бях преследвач - подканващ, подтикващ, блъскащ и пришпорващ малкото дете, което искаше да се наслаждава на живота. Прозрях колко вредно е за децата ми моето пришпорено съществуване.

Гласът ми трепереше, погледнах в очите на малката, казах: "Много съжалявам , че те карам да бързаш. Харесва ми, че ти не бързаш и искам да бъда като теб. Обещавам ти да бъде по-търпелива". И прегърнах сияещото момиченце.

Продължава на Обекти Бг