“Удобното“ дете

Има такива деца. Те са послушни, хрисими и изпълняват всяка ваша молба без съпротива. Душата ти сякаш си почива с тях и всичко се случва  без напрежение.
Казваш им: „Направи го“, те го правят. Казваш: „Облечи това“, те го обличат. Даваш нещо за ядене и ядат и не подбират. Те се усмихват на гостите, споделят играчки с децата. Сами подреждат нещата и дори се къпят сами.
Но има и различни деца, които не се побират в никакви рамки. Правят всичко по свой начин. Те се приемат за център на вселената.
Всичко се върти около тях. „Ще го направя както реша!”, „Аз съм най-важният!”, „Няма да ям супа, изпържи ми картофи!”. Ако не се случи, настават писъци и истерии.
Да живееш с тях е борба.

За един ваш поглед на одобрение

Неволно се радвате на „удобното“ дете. Но ако сте честни със себе си, разбирате, че всичко това е ... някак изкуствено. Покорството не е в характера му, а се дължи на желанието да се хареса, да бъде „добро“ и „обичано“, за да не ви разочарова. То е готово по всякакъв начин да получи вашата любов и одобрение. Не иска да бъде отхвърлено нито за секунда. 
То е готово да изневери на себе си за един ваш поглед на одобрение.
И тогава идва „кризата на 3 години, 7 години, 13 години“ - всичко, което се натрупва в него за тези години, избухва.
Всички неизразени емоции, всички неудовлетворени нужди, всички скрити страхове и страдания – изригват като лава на вулкан, помитайки представите за благоприличие и коректност.
Внезапната промяна ви сварва неподготвени. Как такова послушно дете, толкова хрисимо и отзивчиво, изведнъж се е променило.

Промяната е за добро

Добре е, ако дойде този взрив, добре е, ако детето има сили да се откаже от зависимостта си от вас и успее да поеме по своя път, за да бъде в хармония със себе си.
Има възрастни, които вече са създали собствено семейство, но остават „добри деца“ за своите родители, послушни, безропотни и коректни. Вътре в себе си, те са запази онова уплашено дете, което вечно се е опитвало да спечели родителската любов и одобрение. Въпреки че що за любов е това? ... Без нея обаче не всяко дете може да оцелее в живота.

Аз също имам и „удобни“ деца 

Но постепенно се уча да разпознавам това, което идва от сърцето и онова, което диктува страхът да бъде лишено от любовта на родителите си. Уча се да бъда майка, да бъда възрастна, да давам, а не да отнемам.
Наскоро най-малкият ми шестгодишен син каза, че ще спи с по-големите си братя. Легна си с тях. Спа цяла нощ без мен. На следващия ден усещам някакво напрежение в него.
Питам защо е решил да спи отделно. Казва: „За да можете вие ​​и татко да сте сами“. Разбирам: всъщност не е искал да спи с братята си, или да не ни пречи. Искаше да ни угоди, отказвайки се от нещо много важно за него.
Питам го: "Искаш ли да спиш с мен?" Той кима.
След това се хвърля на врата ми, притиска ме плътно, плътно и казва: „Не мога да живея без теб, трябва непрекъснато да те прегръщам“.
На следващата вечер синът ми ляга с мен. Няколко дни по-късно, в процеса на раздаване на зимни одеяла, решавам да му дам отделно одеяло. Вечерта, след плуването, той скача в леглото, покрива се с одеялото, аз лягам до него под другата завивка. Синът ми пита: "Ще имаме ли различни одеяла. Така ли?"  Кимам, казвайки, че по този начин ще имаме повече място с него и няма да си пречим през нощта. Той не отговаря, увива се като пашкул, чете малко от книгата си и заспива.
През нощта усещам: синът ми спи тревожно. На сутринта го питам: „Под самостоятелното одеяло беше добре – нали ?“ Той казва: "Не! Искам да спя до теб."
Ако не бях попитала, той щеше да спи под собственото си одеяло. Защото за него е важно да получи моето одобрение.
Не знам защо децата са различни: някои просто искат да са „удобни“ , а други са бойци. Но знам, че и едните, и другите имат същата нужда от безусловна родителска любов. Просто някои са готови да се променят заради това, докато други не.

Яна Зиниград, адаптация Мона Василава