Вкусът на приказното детство

Моето детство има вкус на картоф, изпечен на жар след полунощ през априлската ваканция (пролетната ваканция се наричаше априлска, защото винаги беше от 1 до 10 април), на хълмчето зад блока. Там беше мястото за палене на огън. В типичния панелен блок с 6 входа живеехме над 30 деца с 4-5 години разлика във възрастта, така че бяхме наистина голяма тайфа.

Колкото и картофи да носехме, все не стигаха. Ако и вкъщи да бяхме проклети и злояди, от печените на жар картофи всеки можеше да изяде индустриални количества. И, да, колкото и абсурдно да прозвучи на някого днес, като хлапета ние си давахме джобните пари и за картофи. А също и за семки.

Продаваха се във военния блок: чукаш на стъклото на един балкон на партерен етаж, там с грозновати, разкривени, уж ръкописни букви с черен маркер пишеше „Семки.“ Показва се мустакатата леля отгоре и пита: „За колко?“ Опциите бяха за 10, 20 и 50 стотинки. Това за 50 стотинки си беше направо луксозна работа. Лелята се скрива в апартамента и след малко се появява с пратката, задължително увита в стар вестник или изписан лист от тетрадка.

Понякога, като изядем семките, се зачитаме какво е било на тетрадката, сбъркано домашно по математика, чернова от лош преразказ по български. Ама направо си е бинго – 2 в 1 хем нещо за бъцкане, хем четиво. А когато люпехме семки пред някой от шестте входа, после задължително си измитахме боклука. В общото мазе на всеки вход имаше метла и лопата. Не че не сме правили боклук, правили сме, но сами си го чистехме, даже без да е нужно някой да ни подсеща.

Моето детство е топлината на мама, в която съм се сгушила вечер да ми чете или когато плача,  защото нещо просто адски ме е натъжило, или пък без причина, или защото има и много лошотия около нас, а тя винаги ме е натъжавала. А в прегръдката на мама е „къща, къща, къща“ и там е неприкосновена територия. Там дори, когато играем на гоненица не могат да ме хванат. Там нищо лошо не може да ме настигне.

Моето детство е с аромат на цъфналата череша пред входа, която дядо бил засадил много, преди аз да се родя. Черешата беше най-вкусната на света. Не преувеличавам! Качвахме се по дървото и ядяхме топли череши горе на клоните. И когато преядяхме, започвахме да берем в пликове. После ги продавахме за стотинки (за да има джобни за семки).

Моето детство е въодушевлението от безкрайното гостуване – или ние отиваме някъде на гости, или на нас ни идват гости. Едно е гарантирано – ще бъде весело, ще има паднали, цицини, синини, прещипани пръсти на някоя врата, рев, НО задължително много весело, кискане, игри, на кой му пука за перипетиите. Разбира се, като дойде време за тръгване, се започват пазарлъците, „Хайде още „5 минути“. То и на нашите не им се тръгва, та не е трудно „5 минути“ да се превърнат в разтегливо понятие, а не конкретен времеви интервал.

Моето детство е в тихите шепнешком среднощни разговори с брат ми, когато уж трябваше да сме заспали, а ние само си бърборим, бърборим. Сякаш имаме да обсъдим най-важните неща и това не търпи отлагане. Като чуем, че майка или татко минават по коридора, и замълчаваме. Те, разбира се, знаеха, че ние още не сме заспали. Чува се от към коридора без дори да се отваря вратата: „Заспивайте“ и ние пазим тишина минута-две и после пак. Ама се ослушваме минава ли някой по коридора.

Моето детство е в топлата грижа на баба Лили - вълшебницата! Която винаги слагаше щипка любов, скрита в ароматната прясно изпечена курабийка за следобедна закуска, за да топли душите ни и да усмихва детските ни личица. Баба ме научи, че няма безгрешни, но и когато грешим, тя е наоколо да помогне. Да не се страхувам да сбъркам.

Като сбърках някоя цифра или буква в поредното домашно, което пишех на масата в кухнята, докато тя готвеше, изваждаше бавно и старателно едно бръснарско ножче, увито в хартия, и с него прикриваше грешката. "Не се притеснявай. Опитай пак!", казваше тя спокойно и с усмивка. Винаги ме караше да се чувствам уютно, сигурна, спокойна, щастлива, обичана!

На баба пилешката супа е моята пилешка супа за душата – фидето е буквички, настъргваше вътре варено яйце и пускаше малка бучица масълце! Една вълшебница, която и най-обикновен момент може да преобрази в нещо специално, което да те топли за безброй години напред.

Моето детство е белите, които татко забъркваше – като да се върнем на 25 септември от морето с бележка за училище, че сме били „болни“. Ама какви „болести“ бяха само: нощен риболов, стопаджии, приятели, нощно плуване, смях, безкрайни игри, безлюдни плажове… Или да отидеш на премиера на филм от „Панорамата“ (така се казваше „Киномания“ по онова време) – задължителната бележка за училище, този път отсъствията са по домашни причини (за следобените прожекции трябваше да се пропуска някой друг час, когато сме втора смяна).

А на „Панорамата“ в Зала 1 на НДК пак ще има дублирани места, защото художниците рисуваха билетите за най-добрите филми (които старателно се мушкаха измежду редовно купените билети) просто, защото билетите за най-добрите филми не стигаха, нямаше торенти, HBO, Netflix и т.н. И качествено кино се намираше трудно и рядко. А за любителите на такова „Панорамата“ беше истински празник. Без майтап - чакано и вълнуващо събитие. Та, на който не му се седи на пътеките между редовете, беше по-добре да отиде по-рано, ей така за всеки случай.

Моето детство е в грижовните игри с по-малката ми братовчедка и онези следобеди, в които се крием от жегата. Когато тя няма да ляга да спи, но уж само за малко ще си легнем на дивана, да ѝ почета Пипи, а тя естествено ще заспи, сгушена в мен на дивана. И аз ще се чудя как да се измъкна без да я събудя. Я по-добре да не се измъквам, за да не я събудя, а да продължа да си чета Пипи. Никога не ми омръзна да чета Пипи.

Сега с дъщеря ми играем с черното ни куче Кайра

Моето детство е в игрите с бялото куче Дарк. Което трябваше уж да ни дърпа с шейната (все пак беше порода сибирски вълк), а той все ни обръщаше с брат ми от шейната. Или пък в опитите ми да го задържа да не скочи от балкона (макар и да живеехме на първи етаж пак си се брои скок от балкон), за да тича да играе. Мокрият нос, който любопитно души, докато сутрин бързам за училище и се суетя наоколо сънена по тениска.

Май не е нужно да го казвам, но моето детство е приказно. Все ми е трудно да сложа точката, да затворя текст. Не знам защо. Може би, когато нещо е толкова хубаво и ме кара да се усмихвам, не ми се иска да свършва. Все има какво още да се добави. Опитвам се да се грижа добре за детето в мен, макар и да ме е много срам да си призная, че не винаги успявам. Затова гледам да съм повече около децата, за да мога да пробуждам детето в мен. Иначе сама не мога да се стимулирам да се преобразя във всичките приказни и супергерои, в които децата с лекота ме превръщат или поне не намирам основание да го правя.

А това е красотата на детството – не ти трябват причини и основания. Всичко е семпло и ясно. Когато нещо ти е приятно и забавно го правиш – без да се ровиш твърде много и да търсиш причина за всяка нещо. Импулсивно, неочаквано, на момента. И понеже явно не мога сама да затворя този текст с мои думи, ще използвам чужди назаем. Той няма да се сърди. Преди време четох едно интервю на Димитър Коцев – Шошо, където той цитира думите на Тим Робинс: „Никога не е късно да имаш щастливо детство."  И го допълва: „Имал съм щастливо детство, но съм сигурен, че никога не е късно пак да го имам.“  И аз така!

Рая Майер

Рая е горда майка на чудесните Бобо и Алис, късметлийка съпруга и приятелка на слънчеви хора.