Добре ми е, когато ми е зле

Добре ми е, когато ми е зле - не е за вярване, нали? Мислим си, че всеки човек иска да е добре. И сме прави. Но зависи кой какво разбира под „добре“.

Като деца копнеем за вниманието на мама – да ни говори, да ни гушка, да забелязва как се чувстваме и да има адекватен отговор на променливите ни настроения. И когато не успяваме да получим всичко това, опитваме различни подходи, за да получим поне нещо подобно.

Пробваме да плачем, с надеждата, че някой ще ни утеши. Или започваме да правим бели – така е почти сигурно, че поне ще ни забележат. Е, може би няма да получим точно ласки в отговор на пакостите си, но със сигурност ще забележат, че сме там, че ни има. Дори шамарът (особено ако знаем със сигурност, че сме си го заслужили) е по-приемлив от това да не ни забелязват, да ни пренебрегват, да се чувстваме изоставени. Защото когато си „незабележим“, как можеш да си сигурен, че изобщо съществуваш?

Да се разболеем, обаче, се оказва като че ли най-успешната стратегия за печелене на внимание. Когато сме болни, не само, че не ходим на ясла, градина или училище. Тогава и мама не ходи на работа. Или най-малкото - вика баба да ни гледа вкъщи. И тогава най-сетне ставаме специални – виждаме разтревожените погледи на мама и доктора, мама ни целува по челото, за да провери дали имаме температура, сготвя нещо специално за нас, наблизо е и често пита: „Как си?“ Е, как? Разбира се, че зле. Защото рядко сме се чувствали по-щастливи от моментите, в които ни е зле.

Така, неусетно, несъзнателно, се научаваме да прибягваме до тази стратегия и по-нататък, като възрастни. Извиняваме се с отпадналост и умора, когато партньорът ни иска да ни въвлече в някакво желано от него занимание. Избягваме поемането на отговорност, като се оправдаваме с „временна депресия“. Показваме на близки и приятели, че не трябва да ни закачат, защото бързо палим и ставаме агресивни.

Дали искаме да променим нещо в модела си на поведение тогава? Защо да го променяме, докато ни носи толкова много ползи? Не и докато не настъпят драматични промени в живота ни – когато партньорът ни заяви, че има нужда от по-енергичен и отзивчив човек до себе си, шефът ни се умори да проявява разбиране към временната ни депресия и накрая – когато осъзнаем, че сме останали и без близки и приятели заради буйния си нрав.

Тогава започваме да се замисляме – как стигнах до тук, какво правя (или не правя), та да я докарам до това дередже?

Малко трудно и с вътрешни съпротиви започваме да осъзнаваме, че вече не сме деца и другият не е мама. И, очевидно, моделът „Добре ми е, когато ми е зле“ вече не работи. Никой вече не иска да ни гушка, да ни целува по челото или да ни чете приказки, защото сме "болни". Като че ли всички реакции на поведението ни от околните можем да обобщим с: „Получавам само шамари“. Но това вече далеч не ни е достатъчно...

От тук нататък можем да решим – дали да продължим с изпитаните стари методи на „търсене на щастие чрез нещастие“ или да се опитаме да разберем повече себе си. Да проучим причините за това да сме заседнали в тези остарели модели на поведение. Да изследваме кое е това, което сме потулили дълбоко или дори отричаме, че съществува, но влияе зле на цялостния ни живот.

Да осветлим тъмните кътчета на съзнанието си, за да можем да променим и визията си за себе си, другите и света. За да можем да кажем най-сетне: „Щастлив съм, когато съм добре.“

Лияна Петрова