Улица от детството като вдъхновение за роман на жени от три различни поколения

Новият роман на Лорън Дентън е вдъхновен от улицата на нейното детство в малко градче някъде в Алабама, която създава усещане за тишина, спокойствие, хармония. Там тя събира своите героини. Три жени от различни поколения, които живеят на тази улица и следват неравните пътища на своите сърца, като запазват силния си женски дух и вярата в семейството. Историята е разказана от гледната точка на всяка една от тях.

„Харесва ми контрастът между надеждата и стремежите на младата жена, и мъдростта и свободата на изказ на зрялата. В мислите си имах една жизнена възрастна жена и още преди да започна да пиша книгата, а исках и една тийнейджърка, но по-различна от своите връстници - Евън“, обяснява Дентън.

Откъс

– Добро утро – промърмори Евън.

Потърка очи с опакото на дланите си, с което ми напомни за времето, когато беше на две или три години и носеше пижама на котенца, стискаше плюшеното си коте за опашката и искаше да ù налея чаша мляко. Днес, вместо рисувани картинки и мляко, тя бе с избеляла тениска с китара Fender на нея, долницата на моята пижама и чаша портокалов сок в ръка. Гъстата ù руса коса с наситени естествени нюанси, за които повечето жени биха изпразнили портмонетата си, бе хваната в разрошена опашка. Седна на люлката в далечния край на верандата, подпъхна единия си крак под себе си и се оттласна от пода с другия. Веригите изскърцаха с познатия си стон.

– Няма ли да отваряш магазина?

– Само осем часът е. Мамà е там и чака доставчика на семена. Знаеш я как обича да се мотае, докато няма никой около нея.

– Това е само за да си отмъкне някое цвете за къщи, без да разбереш.

– Знам, знам. Мисли си, че е много потайна. Изчезне ли нещо от масите, винаги знам къде е отишло.

Майка ми си има своите мании, които, за щастие, са безобидни: сукулентите*, Джони Кеш и прасковеният коблер. Евън седна по-изправена в люлката и дръпна тениската си, за да влезе малко свеж въздух към кожата.

– Тук отвън е ужасно горещо.

Никога не бе обичала топлия климат. Всъщност не обичаше и студения. Евън харесваше всичко да е добре балансирано, нищо да не излиза от границите на обичайното. Притеснявах се за нея, защото щеше да влезе в гимназията след само няколко месеца. Гимназията е тестовият полигон за всички странности, пълната противоположност на „обичайното“.

– Защо не чоплиш боба вътре? Само ти си в състояние да се пържиш на такава жега, преди да отидеш да работиш цял ден на горещо.

Извих глава.

– Не е чак толкова топло все още. Лято е… Всяка година е едно и също. И всяка година на мен ми харесва да е топло.

Тя се изправи и пристъпи към мен, след което се стовари на най-горното стъпало и въздъхна. Поех си въздух. Не миришеше по бебешки като едно време, но все още от нея витаеше аурата на съня и нейният си аромат. Прегърнах я с ръка, придърпах я към себе си и я целунах по главата. За мое щастие не ме отблъсна.

– Какво си планирала за днес? Мамà може да те заведе да изядете по един бургер, ако искаш. Снощи ми каза, че оня ден минала през „Джак и Мак“ и лученият им бургер не го бивало.

Сръчках я с лакът. Евън не обичаше да ходи никъде сама с мамà. Аз знаех как да се справям с майка си, когато е в кисело настроение, но Евън не бе склонна да проявява неуважение. Поне не прекалено често.

– По-късно ще дойде Рут и ще слезем да поплуваме на Ледения. Ако няма проблеми, де.

Кимнах. Искаше ми се да я попитам дали ще идва и някой друг с тях – момчета или някой по-възрастен, но на 14 години Евън бе по-разумна от обичайното за възрастта ù. Притежаваше мъдростта на възрастен човек. Знаех, че няма да се забърка в проблеми и ù имах доверие. Това бе моето решение – да ù вярвам, докато не направи нещо, с което да ме накара да си променя позицията. И двете бяхме наясно с това негласно споразумение. Глори Роуд, всъщност цяло Пери, бе безопасно като басейн с дунапренени топчета, но всеки път, когато Евън изчезнеше от полезрението ми, започвах да се притеснявам. Двете с мамà бяха всичко, което имах на този свят.

– Няма проблеми. Само не си забравяй телефона. Искам да можеш да ми се обаждаш по всяко време, ако ти потрябвам за нещо.

Евън май беше единствената тийнейджърка в страната, а може би и в света, която изпитваше антипатия към смартфоните. Казваше, че децата оглупяват заради тях. Как да не се съгласиш с това?

– Искаш да кажеш, за да можеш да ме проверяваш.

– Няма да те проверявам. Знам колко мразиш проверките. Един ден обаче ще ме разбереш.

– Знам, знам – каза тя, изправи се, протегна се с две ръце, вдигнати високо над главата, и се прозя. – Ще разбера, когато стана родител. Някъде след около милион години.

– Така ти се струва сега.

Евън беше само с десет години по-млада от възрастта, на която я бях родила. Десет години… Примигнеш и са отлетели. Понякога имах чувството, че е било вчера, когато седях на верандата на родителите си, люлеех се в пейката и убивах време, преди да отида да поплувам с приятели в Ледения.

Лорън К. Дентън е автор на още един бестселър - „Имението с ягодите“. Родена е Мобил, Алабама, живее със своя съпруг и двете им дъщери в Хоумууд, Бирмингам и освен романи пише и за месечен вестник по актуални социални и житейски проблеми.