Когато Георги плака!

Предполагам, че повечето от вас са чели книгата „Когато Ницше плака“ или сте гледали филма. Ако не сте, направете го. Ще заимствам заглавието на книгата, която по своята същност влиза много дълбоко в човешката душа, признава непризнати мисли и страхове. Такива, каквито дори не смеем да си помислим, камо ли да изречем на глас. Авторът Ървин Д. Ялом сякаш ни предизвиква и ние да вникнем дълбоко в себе си, да се опознаем, да си признаем, да си спомним, че всичко е част от нас.

Как започна историята

Преди не много време бях поканен от Борянка Борисова – психолог в Общностен център за деца и семейства в град Лом. Тъкмо бях издал книгата си „Дигитална зависимост – наръчник за родители и учители“ и Борянка поиска да поговоря с децата от дома по тази тема. Тъй като беше вече през зимния период, а Лом ми идваше далече, решихме, че ще го направим онлайн, макар това да не е предпочитаният от мен вариант. И по-добре, че го направихме по този начин, защото не ми се плачеше пред децата на живо.

По време на тренинга младежите бяха активни, отговаряха на въпросите ми, изслушваха ме, но краят на нашето общо преживяване бе близо. Казах си финалните думи, благодарих им, дадох им и задача: да нарисуват рисунки на тема „Какво правим, когато не сме с телефон в ръка“. За мен срещата беше много приятна и зареждаща, имал съм и други подобни и не е нещо ново. Но настъпи моментът, в който те искаха да ми благодарят. Отново нещо стандартно или поне така си мислех тогава. Всяко дете минаваше пред екрана и ми казваше по нещо. Гледах усмихнатите им лица, светещите, искащи да са щастливи очи. Те бяха щастливи. Децата, останали без родителска грижа, бяха щастливи. Същите тези деца, без ясно бъдеще, без реална визия за живота си, бяха щастливи. Не се стърпях и очите ми се напълниха със сълзи. Затворих срещата и не можех да се успокоя. Куп въпроси се блъскаха в главата ми и не ми даваха мир. Явно не ми дават и сега, защото ми трябваха две години за да напиша това.

Защо са щастливи, та нали съдбата ги е наказала

Взела им е най-милото, най-ценното нещо на едно дете – майката? Не се ли замислят, че всъщност са нещастни, че утре ще бъдат отритнати от незрялото ни общество, което ще ги сочи с пръст? Защо ми се радват, дават ми безплатните си усмивки и ми изпращат енергията си през екрана? Дадох ли им нещо, какво? Дали пък всъщност ние сме нещастните, ненаситили се от всичко, което имаме? Дали пък в нарастващата ни алчност, злоба и омраза, не сме дваж по-нещастни от тях?

От години апелирам за нещо много важно, свързано с децата, живеещи в институции. Ако някой реши да дари или компанията му има желание за това, моля ви, нека е нещо, свързано с развитието на силните страни на децата. Те си имат обувки и дрехи, не са за едното шоколадче, което ще изядат и забравят. Те имат нужда да изградят реални умения, с които да са конкурентни на пазара на труда.

Рисунка на едно от децата.

Снимка: Общностен център за деца и семейства в град Лом  

Децата бяха много стриктни и ми изпратиха рисунките си.

Автор: Георги Млеканов

Георги Млеканов е докторант в Института по философия и социология при БАН и магистър по организационна психология. Занимава се със създаването и провеждането на обучения за бизнес. Негови са книгите „Смелиян, Амидофен и още двама-трима“, „Бисмут“ и „Дигитална зависимост - наръчник за родители и учители“. През 2024 г. е награден с второ място в конкурса „Агент по промяната“, заради каузите, свързани със социализацията на хора от уязвими групи в трудовата среда.