Няколко стратегии от наръчника „Как да говорим така, че малкото дете да слуша“

Всеки родител, учител или възпитател е имал моменти на безсилие. Как да реагира, когато детето не иска да си мие зъбите? Или когато буйства? Или хвърля всичко, което му попадне?

Не е лесно за малкото дете. Не е лесно и за възрастния, който се грижи за него. Как да общуваме ефективно с детето, когато филийките изгарят, бебето плаче и сме капнали от умора? 
В книгата „Как да говорим така, че малкото дете да слуша“ ще откриете примери и стратегии за възпитанието на малките деца – ужасните двегодишни, опърничавите тригодишни, дивите четиригодишни, дръзките петгодишни, егоистичните шестгодишни и полуцивилизованите седемгодишни. Тя ще ви покаже как да се справяте със специфичните предизвикателства, с които се сблъсква всеки родител – да накара детето да яде, да се облече, да излезе от къщи, да спре да удря брат си или сестра си, да си легне! 

Съобразена с ежедневните предизвикателства и конфликти и изобилстваща с примери от реалния живот, илюстрации и характерните за поредицата комикси, книгата е наръчник с животоспасяващи инструменти за общуване. Включена е и глава за специалните нужди на децата със сетивни проблеми и разстройства от аутистичния спектър.
Да си родител е отговорност. Но може да бъде и забавление. Научете как !

Ето и откъс от книгата

Инструменти за овладяване на емоциите... Каква е тази суетня около чувствата?
„ Когато не се чувстват добре, децата не се държат добре“
Джоана

Болшинството родители, посещаващи моите семинари, са доста нетърпеливи спрямо тази първа тема – как да помогнем на децата да се справят с трудните чувства. Те искат да преминем направо към втория раздел – как да накараме децата да направят това, което искаме от тях! Не че не ни пука как се чувстват децата ни. Но за изтощения родител това просто не е основен приоритет. Да си го кажем направо: ако децата правеха каквото им се казва, всичко щеше да върви гладко и всички щяхме да бъдем щастливи!

Проблемът е, че просто няма пряк път към това да накарате детето да ви съдейства. Може да опитате, но вероятно ще затънете до колене в блатото на конфликта.

Помислете колко пъти сте въздъхвали облекчено при мисълта, че не участвате в някое риалити предаване. Колко пъти напразно сте крещели на детето с пълно гърло и за стотен път сте му повтаряли да спре да блъска малката си сестра в близост до горещата печка или да не дърпа ушите на старото куче:

– Той ще ТЕ УХАПЕ! И ще си ГО ЗАСЛУЖИШ!!

Предполагам, че това се е случвало в моментите, когато сте се чувствали уморени, напрегнати или разстроени от нещо съвсем друго. Защото, ако бяхте в кондиция или в по-добро настроение, щяхте по-елегантно да излезете от положението. Може би щяхте да гушнете и цункате малката сестричка, да почешете кучето под брадичката и с разбираща усмивка да отпратите младия хулиган.

Е, какъв е изводът тук? Изводът е, че когато не се чувстваме добре, не можем и да се държим добре. Същото е и при децата. Затова, ако първо не се погрижим за чувствата им, нямаме голям шанс да ги накараме да ни съдействат. И тогава единственото, което ни остава, е да им се наложим със сила. Но тъй като е добре да запазим грубата сила за спешни случаи като моментите, в които детето се втурва да пресича оживена улица, ще трябва да хванем бика за рогата и да се изправим пред тези чувства. Затова нека се захващаме, без да губим време!

Болшинството от нас не се затрудняваме да приемем положителните чувства на нашите деца. Правим го с лекота.

– О, наистина ли Джими ти е най-добрият приятел? Значи обожаваш палачинките на татко? Вълнуваш ли се, че ще имаш братче? Колко мило. Радвам се да го чуя.

Проблемът възниква, когато детето изразява негативни чувства.

– Какво? Мразиш Джими? Но нали той е твоят най-добър приятел?!

– Искаш да го фраснеш по носа? Да не си посмял!

– Как така палачинките са ти омръзнали? Та нали ти бяха любими?

– Искаш да върнем бебето обратно? Това, което казваш, е ужасно! Повече да не съм чул подобни думи да излизат от устата ти!

Ние не искаме да приемем негативните чувства, защото те са толкова... ами... негативни. Не искаме да им даваме сила. Затова се втурваме да ги коригираме, омаловажаваме или в най-добрия случай – да ги накараме да изчезнат напълно. Интуицията ни нашепва да ги отблъснем възможно най-бързо и силно. Но в този случай тя ни подвежда.

Мама винаги ми казва: „Ако не си сигурна как да постъпиш, постави се в същата ситуация.“

Да го направим тогава. Представете си следната ситуация:

Събуждате се в кофти настроение. Не сте се наспали добре и усещате как започва да ви боли главата. Преди да отидете на работа в детската градина, спирате да си купите кафе, попадате на колега и казвате:

– Ох, днес изобщо не ми се стъпва в класната стая при всички тези шумни и крещящи деца. Иска ми се да се прибера, да взема нещо за главата и да прекарам целия ден в леглото!

Как бихте реагирали, ако приятелката ви:

... отрече вашите чувства и ви нахока заради негативната ви нагласа?

– Хей, я спри да мрънкаш! Децата не са толкова лоши. Не бива да говориш за тях по този начин. Във всеки случай, знаеш, че щом влезеш в класната стая, ще се почувстваш по-добре. Хайде, усмихни се.

... или ви даде съвет?

– Виж какво, трябва да се стегнеш. Знаеш, че тази работа ти е нужна. Сега разкарай кафето, вземи си чаша билков чай и помедитирай малко в колата преди часовете.

... или ви изнесе кратка философска лекция?

– Хей, няма идеална работа. Такъв е животът. Няма смисъл да се оплакваш. Фокусирането върху неприятностите не води доникъде.

... или ви сравни с друг учител?

– Виж Лиз. Тя винаги идва на работа с удоволствие. И знаеш ли защо? Защото е изрядно подготвена. Планира внимателно часовете си за седмици напред.

... а въпросите ще помогнат ли?

– Спиш ли достатъчно? Снощи кога си легна? Да не би да се разболяваш? Вземаш ли витамин С? Ползваш ли от антибактериалните кърпички, които са ни оставили в училище, за да не пипнем някой бацил от децата?

Ето и с какви реакции се сблъскваме в нашата група, когато накараме участниците да разиграят този сценарий:

– Повече никога няма да ТИ проговоря!

–Ти не си ми никаква приятелка!

– НИЩО не разбираш!

– Мразя те! Върви по дяволите!

–Дрън-дрън-дрън.

– МЛЪКНИ!

– Вече никога няма да ти споделя за проблемите си. От сега нататък ще ти говоря само за времето!

–Чувствам се виновна, че направих от мухата слон.

–Чудя се защо не мога да изляза на глава с тези деца.

–Чувствам се жалка.

– Мразя Лиз.

–Чувствам се като на разпит.

–Чувствам се критикувана. Сигурно ме смяташ за глупачка.

– Не мога да го изрека на глас, но ти знаеш къде да вървиш – по дя...те!

Последната реакция ясно изразява враждебността, която понякога ни обзема, когато някой отрича негативните ни чувства. В подобни ситуации мрънкането ни бързо ескалира в ярост и същото се случва и с децата ни.

Какво тогава би било полезно да чуем, когато се намираме в такова състояние? Според мен би ни олекнало поне малко, ако човекът отсреща просто признае и приеме нашите чувства.