Ако имах дете, никога нямаше да…

Извинете, че трябва да ви го кажа, но както и да го довършите, това изречение ще бъде напълно грешно. Една приятна заблуда, която да напомпва самочувствието на жените и мъжете, които все още не са станали родители. И да им дава спокойствие за евентуалния момент, в който ще станат.

Преди време писах за правото на всяка жена да НЕ бъде майка и да се чувства съвсем напълно щастлива от това. Сега ще застанем от другата страна. Тогава ви казах колко е неприятно за една нераждала жена да чуе думи като: „Ти не разбираш, защото нямаш дете!“. Но трябва да знаете също, че съществуват много реплики, които майките чуват всеки ден и от които се обиждат. Неслучайно най-трудният период за отглеждане на едно дете е между 1.5 - 4 години. Ето малко повече за този период през очите на майката и на страничните наблюдатели.

1. Ако имах дете, никога нямаше да му позволя да вика по заведенията/магазините/улиците/ градския транспорт и т.н.

Дръжте се здраво за тази шокираща новина, но трябва да ви съобщя, че децата обичат да викат. От еуфория, от радост, от тъга, от недоволство, от обида, от разочарование, от несъгласие. Още по-неприятната новина е, че децата не стоят затворени в помещения като детските площадки например или вкъщи, а се случва понякога да посетят и „цивилизованите“ места за възрастни като заведение, защото, представете си дързостта на родителите, решили да излязат с детето, в магазин, по улиците, в градския транспорт и т.н. Понякога причината за детския гняв е необяснима. Понякога майката е безсилна да се справи с това и не, това не я прави лоша майка. Детето може да крещи също толкова силно и от радост. Понякога се радва с цялото си сърце, защото е видяло гълъб или си е намерило кестен. Тогава се втурва с щастливи писъци към мечтания обект.

Но: Дете, пуснато на воля да търчи в театър, кино или друго място, където очевидно смущава околните, е проява на невъзпитание, нетактичност, дебелокожие и незаинтересованост от страна на родителите. Случвало ми се е да гледам нечие дете на пейка в НДК, което просто се залепва за нас, съвсем без да разбера кои са родителите му. Случвало ми се е да присъствам на театрално представление в зала 1 на НДК и група от 5-6-годишни деца (крайно неподходяща възраст за подобно мероприятие) да тичат с индиански викове току пред сцената, смущавайки не само зрителите, но и актьорите. Аз няма да посоча думата за това. Изберете си вие една. Но да знаете, не са виновни децата.

2. Ако имах дете, никога нямаше да му позволя да гледа телевизия, да играе на игри, да цъка по телефона ми или таблета и т.н.

Ех, каква прекрасна илюзия, докато не станеш родител! То ще си кротува, а аз ще му разказвам приказка. Или ще му чета книжка. Или ще си оцветяваме. Или ще си рисуваме. Или ще гледаме цветенцата. Или ще си подреждаме играчките. Или…, или…, или… Да, възможностите са много и е важно да се прилагат, както и много други неща извън облъчването от екраните, но то е неизбежно. Отлагайте го, доколкото можете, но технологиите са навсякъде около нас и не съм сигурна доколко е възпитателно и полезно едно дете до първи клас например да не е докосвало телефон или таблет. Освен това наистина бих искала да стисна ръката на майката, която е успяла да не даде нито веднъж подобна „джаджа“ на детето си, когато иска да свърши нещо. Моля обаче да не вдигат ръка майките с помощници от баби, дядовци, лели и др., които помагат на майката да си вземе въздух. И душ за повече от 3 минути.

Но: Телефонът, таблетът, компютърът са повече вредни, отколкото полезни. Изчакайте детето да стане поне на 2, преди да му пъхате в ръцете тези устройства. Също така не се оставяйте по течението – я, как хубаво се занимава, чакай да му пусна още нещо и после още нещо, и още нещо… Поставете си аларма от 20 минути, докато искате да свършите нещо наистина важно, после до края на деня нагласете още една от 20 минути. От значение е да не прекрачвате границата. Нищо не може да замени игрите навън. Винаги когато имате възможност, извеждайте детето си навън. Или играйте вкъщи, но не позволявайте да го завладее скуката.

3. Ако имах дете, никога нямаше да му повишавам тон!

Още един мит на пух и прах! Съмнявам се, че съществува родител, който да не е повишавал тон на детето си или откровено да не му е крещял. Мъчно ми става, когато виждам на улицата майка, изпаднала в бяс, която крещи на детето или го дърпа за ръкава, за да върви. Признавам си, че преди гледах на тези сцени с повдигната вежда. Днес просто съжалявам участниците и се надявам да не попадам на тяхно място. Но да знаете, това не значи непременно, че майката е лоша, даже почти винаги значи обратното. Та да кажа още нещо на хората, които клатят глава, че никога няма да викат на детето си. Малкото диване може да ви докара до изтощение и да ви извади извън нерви. Представете си как денят започва по тъмно, защото то става рано. Следват увещанията за обличане и преобуване. После уговорките за хранене. После следват някакви занимания, докато стане прилично време за излизане. Всички подредени от вас предишната вечер играчки (защо ли изобщо си правите труда?) се разхвърлят за секунди, като никоя не задържа вниманието особено дълго. Не можете да си вземете душ, не можете да си направите закуска, не можете да си намерите дрехи, не можете да се гримирате (Боже, това изобщо е табу). Дори с кротките деца е лукс да имаш един час за себе си, докато те будуват. Ако работите от вкъщи, тогава адът е пълен. После идва време да излезете навън. Борба с пресичането, защото детето се отскубва и има навика да търчи във всички посоки. Трудно ще ви разбере, че след малко ще стигнете в парка и там ще му пуснете ръката. Докато вървите дебнете във всички посоки за колоездачи, които хвърчат навсякъде, хора с големи чанти, с които биха могли да го тупнат по главата, и какво ли още не. После следват срещите и съответно пререканията с други деца за играчки или кой знае какво. После сложна борба по надхитряне, за да го отскубнете от площадката, при положение че вече се е пуснало 3945 пъти по пързалката и се е заровило до джобовете на новите си дънки в пясъчника. После прибирането – с придружаващ рев и опасност от тръшкане поради различни фактори: раздразнение, че играта е прекъсната; глад; умора; сънливост (но никога няма да си признае, че му се спи!) и други неизвестни причини, за които науката мълчи. А и детето също! После повторение на обичайната процедура – миене, преобличане, хранене, мъката с приспиването… Докато спи, майката би могла нещо да свърши (не за себе си, разбира се). След събуждане се потретват вече познатите действия и вечерта още веднъж. И да, през този изтощителен 14-часов ден… е възможно майката не само да повиши тон на детето си, но даже да му се разкрещи. Макар и после да съжалява, защото всички вещи и не толкова вещи специалисти ще ви кажат, че не е полезно и направо е вредно крещите на детето.

Но: В никакъв случай не толерираме родители, които постоянно нагрубяват, навикват детето си, да не говорим за посягане. Такова дете ще порасне несигурно и в страх. А за тези родители няма да дам определение.

Продължението четете в Обекти.бг