4 травми от детството, които остават в нас и като възрастни

При децата, които растат в негативна или травмираща среда, рискът от негативни последици, които да им се отразят като възрастни, е голям. Но и малчуганите в семейства, където цари хармония и разбирателство, не са съвсем предпазени. При тях обаче шансовете са далеч по-малки, тъй като и травмите са обикновено мимолетни.

Причината е, че малките деца попиват като гъба всяка емоция – било то положителна или негативна. Те са свидетели от първо лице на събития, които ги учат и им се отразяват, тласкайки ги в една или друга посока.

Понякога мисловната карта, която сами си създават, е грешна, но те не знаят това, и за тях светът работи именно по този начин.

Не всички разбира се, пропадат или са принудени да се справят с много тежки драми в емоционален план. Повечето деца съумяват да намерят начин, за да излязат от това – най-често след като попаднат в нова, по-добра за тях среда.

Но има и такива, които стават възрастни и все още не успяват да разберат света и продължават да следват своя негативен модел.

Емоционалните травми от детството могат да бъдат най-различни – по-сериозни и такива, които отминават леко и безпроблемно. Четири от тях обаче заслужават по-специално внимание според психотерапевта Андреа Бранд.

Фалшивият „Аз“

Един от начините, по които детската травма се проявява в живота на възрастните, е чрез създаването на т. нар. фалшив „Аз“.

Всичко, което едно дете иска, е родителите да го обичат и да се грижат за него. Когато това не се случи, то започва да модифицира поведението си, за да се опита да се превърне в човека, когото биха могли да обичат, погребвайки чувствата, които евентуално ще му попречат в тази мисия. Така се превръща в някой, който всъщност не е и това е лицето, което свиква да показва пред хората.

Като възрастен вече осъзнава тази илюзия. Но идеята да свали маската и да рискува да загуби любовта на хората, които са важни за него, му изглежда непоносима.

Може да се справи като опита да се освободи от фалшивия „Аз“ и да извади на показ истинското си лице, без да се чувства изоставен.

Снимка: Shutterstock

В ролята на жертва

Ако като дете човек е бил подложен на чести атаки – физически или психически, целта на които е била да му се припише някаква вина, то и като възрастен трудно би излязъл от капана, в който веднъж вече е попаднал.

Такъв човек трудно би имал контрол над нещата, дори над собствения си живот, мисли и емоции, защото винаги ще се приема като жертва.

Но ако успее да осъзнае, че като възрастен има много по-голям избор, отколкото, когато е бил дете, това може да го измъкне от капана.

Ще му помогне, ако трансформира идеята да бъде жертва в тази да бъде оцелял, след което да започне да се бори с мисълта за самоунищожение.

Пасивно-агресивно поведение

Всяка среда, която потиска естествените чувства на детето, може да причини дългосрочни щети. Особено в дом, в който гневът и обидите към детето са често срещани.

Ако по някаква причина човек се е научил да потиска като дете тези нападки, то и като възрастен ще продължи да има същото пасивно поведение.

Той винаги ще има хиляди оправдания за неспазените ангажименти, ще дава обещания с охота, които няма да изпълнява, ще отлага до безкрай решението дори на най-дребния проблем и ще се стреми да стои настрани от всичко, което не го засяга пряко.

Точно затова и поведението му се определя като пасивно-агресивно. Той е не просто наблюдател, а активен участник, но само на думи.

Снимка: Shutterstock

Несигурност

Когато едно дете расте в самота, отритване и несигурност, като възрастен то вече ще е усвоило навика да игнорира своите чувства. Това е най-вече от страх, че те могат да доведат до по-нататъшни форми на изоставяне.

По този начин обаче в крайна сметка човек забравя за себе си и свиква да живее в милостта на онова, което се случва около него, без да осъзнава своя истински потенциал.

По материали от Curioctopus