По-голямото дете има нужда от повече внимание

„Да си по-големият брат/сестра е много тежко.
В началото, когато се появи конкуренцията,  те мъчи ревност, а след това изведнъж ставаш „по-големият“ (дори да си само на 3 години) и винаги имаш задължения и  отговорности." 

Това са думи на дете, пораснало преждевременно, просто защото след него в семейството се раждат още две. А той е едва на 8 години.
Наблюдавайки как расте, майка му обяснява защо трябва винаги да помним, че на по-големите деца им е по-трудно. И, че именно те се нуждаят повече от родителската подкрепа. А малките така и така получават своята порция внимание.

Ето нейният разказ.  

Сглобихме с усилие прекрасен модел от лего „Хилядолетния сокол“.
Баткото отиде на училище, а 4-годишният любопитко тайно отчупи един елемент, след това и втори. След това един по един отдели още детайли. След половин час от сокола нямаше и следа, освен разхвърляните по пода елементи лего.

Когато 8-годишният Блез се прибра в къщи и видя картинката, изпадна в истерия.
Викаше, риташе от ярост и мъка, защото сглобяването на „Хилядолетния сокол“ беше отнело на него и на татко му близо три дни работа. За него това беше много ценна вещ. А сега малкият му брат беше  съсипал всичко.

Прегърнах го и се опитах да го успокоя. Татко му дойде на помощ – събра разпилените части, сортира ги  (ако някога сте сглобявали „Хилядолетния сокол“, никога няма да забравите как да го направите отново).
И двамата се опитвахме да го успокоим, с обещания да започнем отново работа по сглобяването, и му казахме, че има право да бъде много гневен и ядосан.

Той наистина беше бесен. 

Тогава се замислихме, че наистина е трудно ти да си „големият“. Както и затова, че на него винаги му възлагаме много задачи и го товарим с отговорности, въпреки че той също все още е дете и то малко.

Аз добре помня какво е – в нашето семейство аз бях най-голямата. Сестра ми беше само половин година по-малка от мен, но дори и тази разлика оказваше влияние. Помня, че тя ми подражаваше, копираше всичко от мен и това ме влудяваше.

Големият ни син също се оплаква, че по-малкия му брат иска да прави точно това, с което и той се занимава в момента. Без значение какво всъщност е то.  Ако той реди лего и по-малкият иска  лего.
Наложи се да купим на всеки отделна игра, но така или иначе малкият винаги вика батко си, за да му помогне при сглобяването. Той се отнася с търпение и дружелюбно с брат си, и обикновено изпълнява всички негови  молби. Това обаче бързо му дотяга.
И другите по-малки момчета винаги искат да си играят с играчките на големия. Например обичат да организират битки – да играят на пирати – скелети-войници с пластмасови мечове, саби и пистолети. При това играят по някакви собствени правила, които няма как да следваш, ако не си 10-годишен, а си по-възрастен.

В един момент обаче  малките започват да се сърдят, да се обиждат, да реват и тичат в другата стая. Без значение дали е 6-годишният или този на 4 – един от двамата винаги успява да наруши превилата.
 А какво прави най-големият?

Обикновено остава сам в стаята сред купища разхвърляни играчки и започва да събира и да подрежда всичко. Защото, ако си най-голям, това е твое задължение. 

Когато аз изпадна в ярост, настъпвайки всички тези елементи на Междузвездните войни, които са разхвърляни навсякъде из къщата, пластмасови пистолети, саби и мечове, които откривам дори и във ваната,  им обещавам, че ако веднага ни ги приберат, ще ги изхвърля на боклука. 
Както се сещате, големият прибира, а останалите се покриват.

Ние не го товарим съзнателно с повече задължения. Просто другите му братя са по-малки. Те вероятно ще са радостни да му помогнат, но проблемът е, че 5 минути след като  почнат да прибират, те се заиграват с играчките, вместо да ги слагат по местата им. Така цялата работа отново пада на най-големия. 

„Защо все аз? Те въобще не ми помагат!“, жалва се големият.
„Разбирам те! Понякога те и мен ме вбесяват“, опитвам да го успокоя и да му съчувствам аз.

Същото беше и в моето детство. Татко винаги се караше на мен за бъркотията вкъщи, защото със сестра ми деляхме една стая. И аз все  питах, защо не се кара на нея, а все по мен вика.  До мен сестра ми стоеше с ангелско изражение и се усмихваше.
Накрая аз получих самостоятелна стая и татко пръв забеляза, че стаята ми блести от чистота и всичко е подредено, докато тази на сестра ми си остана свинарник. Тогава, спомням си, той  ми се извини.
Когато си по-голям, към тебе има изисквания и отговорности, и бързо изгубваш привилегиите на малко дете.

Големият ми син вижда, че аз непрекъсното прегръщам и целувам малките – те наистина имат нужда от ласки и от внимание.
Когато пресичаме улицата, държа двамата за ръка, а големият трябва да върви сам или да държи за ръка брат си – нали е голям.
Вечер не му чета книжка – нали е голям и вече може и сам да си чете. 

Разбира се,  прегръщам и целувам редовно и големия син, но това е друго. Той не може посред нощ да дотича в нашето легло. Защото вече е голям!
На практика обаче той си е дете и не му достига времето, което прекарваме заедно.
Един ден дори ми каза: “ Помня, когато бях бебе в пелени, и си мисля, че  тогава беше много хубаво!“ 
Едва не ми се пръсна сърцето, като чух това признание. 

Опитваме се, да прекарваме повече време с големия, като му предлагаме различни занимания. Например преди време, го помолих да ми помага да дресираме кучето.  За това обаче търпението не му стигна.  
Преди време той изяви желание да го науча да шие. И сега заедно с него правим одеало от парцали.
Купувам му книги за по-големи, такива без картинки, за да не ги пипат по-малките му братя.
Разрешаваме му да играе такива видеоигри, които все още не интересуват по-малките.
Заедно с него гледаме телевизия, и най-вече предавания, от които малките не се интересуват.
Така лека-полека се опитваме да го вкараме в нашия свят на възрастни, за да усети и той някакви привилегии и предимства.

Опитваме се да не забравяме, че да си по-голям, не е лесно.
И, че  винаги трябва да отделяме повече внимание на големите деца, да ги обичаме и да ги приемаме такива, каквито са. Защото понякога толкова много се грижим за малките, че съвършено забравяме големия.  А не бива.

Благодарение именно на него разбрах какво е да си майка. Спомням си, как след едно мъчително дълго раждане, го видях за първи път. И веднага, в същата секунда го обикнах.
Именно той - големият  син промени целия ми живот. И затова разбирам колко му е трудно и колко неудобства трябва да приеме и да свикне с тях.
Уважавам неговите чувства и преживявания и се отнасям с внимание, с такова внимание, с каквото слушах първия му плач.
А да си  най-голям често е и неприятно. Родителите не бива да  забравят това.

Elizabeth Broadbent, адаптация Мона Василева