Виго Мортенсен: Пълно сърце и празно гнездо

Във филма на Мат Рос „Капитан Фантастик” играя баща на име Бен. Той и жена му Лесли (в ролята Трин Милър) са били изключително съвестни родители за шестте си деца, три момичета и три момчета, пише в Time Виго Мортенсен.

Живеят в приказна изолация в дивото на американския северозапад, абсолютно извън системата, в постоянно спартанско преследване на физически и интелектуални добродетели, с уклон към егалитарния разговор и съвместното решаване на проблеми.

В началото на историята зрителят е лишен от присъствието на Лесли, което прави интензивното проактивно родителство още по-голямо предизвикателство за Бен. Най-голямото от всички домашно образовани деца – Боудван, 17, тайно е кандидатствал и е бил приет в няколко топ университета, включително и Харвард, Йейл и Принстън от Бръшляновата лига. Фактът, че Боудван е показал изобретателност, за да го приемат в тези толкова взискателни институции за висше образование, трябва да прави Бен щастлив и горд, без значение че подвигът е извършен зад гърба му.

Всъщност цялото обучение и ценностна система, които Лесли и Бен са предоставили на децата си, са съобразени така, че ако те един ден се върнат в света, да са изключително добре подготвени да се грижат за себе си. В семейството ценности като самостоятелност и независимо мислене винаги са били поощрявани.

Обаче, тъй като е любящ баща и, както повечето човешки същества, личност с противоречиви емоции и чувства, Бен се смущава и отказва да приеме реалността, че Боудван ще напусне гнездото. Изведнъж започва да чувства отчаяно, че трябва да забави колкото се може неизбежното разделяне на пътищата им.

Докато аз и Джордж Маккей, който играе Боудван, си партнирахме във филмa, се замислих как се чувствах, когато синът ми Хенри замина да учи в университет през 2006 г. Гордеех се с него и знаех, че е готов, знаех, че това е положителна стъпка напред за него. Въпреки това бях изключително тъжен да го видя, че си тръгва и започнах да се питам дали съм прекарал достатъчно време с него, докато растеше.

Вероятно повечето активно ангажирани в отглеждането на децата си родители се чувстват по подобен начин, когато настъпи този момент.

Нито един родител, когото познавам, не може да посвети 100% от времето и енергията си на отглеждането на децата, не може да присъства всяка минута, всеки ден, за да ги възпита по най-добрия начин, който знае. На практика всички родители имат работа и най-различни отговорности извън дома – да не споменавам и личните интереси – което прави родителството на пълен работен ден абсолютно невъзможно.

Без значение колко отдадени са били, когато дете расте и идва времето то да излезе само в света, загриженият родител се противопоставя на напускането с цел да го предпази или пък от страх и колебания.

Написах следващите редове през 2006 г. с цел да споделя опасенията си по повод това, че 18-годишният ми син Хенри тръгва по своя път:

Имам твоя снимка на 3 годинки с каубойски ботуши, яке с ресни и червена каубойска шапка с черна връзка на един от големите паркинги за тирове в Бигс Джънкшън, Орегон. Тичаш насам-натам в един ветровит зимен ден с розови бузки и се смееш, докато новото ти кученце Бриджит, пълно с енергия, те влачи по изпочупения асфалт. Май беше с една червена каишка по това време или пък беше зелена?

Спомням си, че шапката ти хвръкна, точно след като беше направена снимката. Пътувахме на юг заедно с майка ти, която може и да е снимала, пълни догоре с дрехи и домакински уреди, за да заведем Бриджит в Лос Анджелис за първи път.

Понякога си събирахме парчета базалт от пътуванията в този район, за да украсим градината си. Чудя се дали е законно и дали щатът Орегон или федералните власти няма да се заинтересоват от тези находки. Връщам се към последния спомен с осезаемите артефакти от това време покрай мен, като онези червени камъни, които ограждат розите ни и онази твоя снимка с Бриджит, която не успях да открия тази сутрин.

През по-голямата част от времето ми проблясват отделни споделени моменти от нашето общо минало – паднали дървета, по които ти помагах да се покатериш, ужилвания от пчели, обелени колене, топлите ти сълзички, облаците по залез, отразени в погледа ти, първото ти каране на велосипед без помощни колела, първото ти самостоятелно плуване в дълбоката част на басейна.

Тези субективно връщащи се фрагменти ми помагат да те чувствам близо, но внимавам да не ми попречат напълно да бъда човека, с когото си, когато прекарваме време само двамата заедно. Тези спомени всъщност не са нас. Аз съм тук, а теб те няма.  

Често, когато си ме викал да играем на „Бой”, „Село” или „Динозаври” заедно с пластмасовите ти приятели, праисторически създания, животни, клечки, въженца, камъни, кубчета, панделки и парцалчета, отговарях: „Само една минута да запиша това... Мия чиниите... Като свърша с телефона (Не виждаш ли, че говоря?)... Чакай само малко да си полегна, изморен съм... Може ли да играем по-късно?... Нали играхме вече на това?... Вместо това ще ти прочета приказка...”

И давах един куп абсолютно разумни извинения, за да не захвърля всичко, с което съм зает, и да не легна с теб на пода, включвайки се в твоите мимолетни, съвършени светове. Майка ти почти винаги осъзнаваше предимството на настоятелните ти молби и мъдро приемаше повечето от тях в тези най-ранни години.

Всеки път когато се впусках и ти позволях да ме поведеш в тоталното елиминиране на всичко извън онези сложно измислени пейзажи, незабавно ставах благодарен, задето участвам в това, с благоговение пред интелигентността и отдадеността ти.

Благодарен съм, че сега си спомням очите и ръцете ти, гласа ти, насладата от споделянето и на най-простата игра. Макар че, предполагам, трябваше да знам, че ентусиазмът ти за онези игри вероятно ще се разпилее и ще се развие в други занимания, изглеждаше, че винаги има време за тях по-късно, сутринта, в някое от утретата. Това, което не ми беше ясно, е колко необратима ще бъде промяната.

Няма да можем да наваксаме изгубеното време, няма да има полза от молбите ми години по-късно: „Хайде да го направим сега; има време и съм готов да играем!... Можеш да убиеш командира, обаче другите ми войници все още са живи, нали?... Аз ще съм Годзила този път, а ти, ако искаш, бъди Мотра... Хайде да си направим село за пещерните хора и да има земетресение...”

Дори когато направи прехода към „Хайде да се борим, тате!” и „Ела да видиш какъв костюм на викинг воин направих!” или „Хайде да направим засада!”, от време на време намирах причини да отклоня поканите ти. Ти продължи да си създаваш спомени сам, докато аз прекарвах време в други стаи.

Сега ми се ще да се бях присъединявал винаги; нищо не би могло да е по-важно от това, което си си наумил ти. През годините сме правили много неща заедно, посещавали сме всякакви отдалечени места, за да научим по малко за границите на света ни, но знам, че съм пропуснал прекалено много шансове да споделя твоите единствени по рода си приключения.

Днес напусна дома ни като млад мъж, прекрачваш прага ни, както и половината държава, за да започнеш нов живот. Ще продължим да се виждаме и аз ще продължа да бъда изкушаван от твоите все по-редки предложения за игра. За щастие обаче, отсега насетне ще запомня, че дните ни за игра са ограничени и че трябва да дам всичко от себе си да казвам „Да” за времето, в което сме заедно.