Мама заминава на йога в Банско, за да не отиде в ашрам в Тибет

Една година по-късно вече мога да говоря за това. Не съм се възстановила напълно, но постигнах много, промених още повече и ме очаква поне още толкова дълъг път.

Преди да започна, искам да ви попитам нещо. Как си представяте бърнаута? Като някакво имагинерно понятие, или като реална заплаха? Отделяли ли сте време за него в мислите си?

Аз лично никак не си го представях. Само си го превеждах и се чудех как е възможно човек да прегори. Какво трябва да си причини, за да се случи? Разбрах го по възможно най-суровия начин – загубих съня си за много дълъг период от време.

Лошото на бърнаута е, че не си подготвен за него, не знаш как и кога ще се случи и винаги успява да те изненада неприятно. Не бих казала, че се случва изведнъж. Случва се неусетно и постепенно.

Тялото подава сигнали, които игнорираме, защото сме твръде заети с разни уж важни и неотложни неща и с други съвсем маловажни. Защото все бързаме.

Ще направя това и това, и това, и това. И после ще си почина.

И това "после" така и не настъпва. Все си повтаряме, че няма нищо по-важно от здравето, но реално не се грижим адекватно за него. Да се грижиш за здравето си не означава да пиеш хапчета, когато белята е станала, а изобщо да не стигаш до там.

И така, беше миналата година през есента. Отдавна бях изхабила всичките си енергийни запаси и живеех отвъд физическите и психическите си възможности. Не бях почивала истински от близо три години.

Никога през живота си не съм била толкова смъртоносно, безмилостно и агонизиращо изтощена. Всяка сутрин беше битка за оцеляване. До такава степен натрупаната умора ме смазваше, че имах чувството, че някой ден няма да се събудя.

И не, не бях в депресия. Просто тялото ми не издържа и накрая се предаде. Сега си мисля, че можеше и по-лошо да стане.

Безсънието беше „малкият дявол“.

След тежка бременност, в която провръщах в продължение на 7 месеца по много пъти на ден и която финишира с дефицит на половината менделеева таблица в ущърб на тялото ми, предшествана от дълги години работохолизъм и повече от две години безсъние покрай малката ми дъщеря, в името на семейното здраве, взех животоспасяващото решение да замина за няколко дни сама.

Беше крещящо наложтелно да изляза от къщи, да поспя, да разтоваря главата и тялото, да не домакинствам, да не храня и приспивам деца, да не сменям памперси, да не бърша сополи, да не пиша домашни, да не се карам на голямата ми дъщеря, да не се заяждам с прекрасния си съпруг, да намеря време да си оправя ноктите, да почета, да помълча, да гледам зелено, да дишам, да отслабна, някой друг да се погрижи за мен и най-вече да изхвърля всичко ненужно, за да мога да продължа.

И за да не се стига до крайности, като например да замина в ашрам в Тибет, заминах на йога ретрийт в Банско. Не че няколко дни щяха да ме оправят, но все трябваше да започна отнякъде.

Може би се чудите как така не съм могла да спя, а съм била толкова смъртно уморена.

Точно тук е уловката.

Преумората не позволява на мозъка да изключи и той държи тялото в постояннна бойна готовност. На биохимично ниво организмът нескончаемо произвежда адреналин, норадреналин и кортизол, което ни пречи да заспим и безсънието се превръща в самозахранващ се процес.

Та, отидох аз на този йога ретрийт. И всичко беше прекрасно. Чудесен хотел с превъзходна храна. Два часа йога сутрин, после разходка в планината, после обяд и почивка, после два часа дихателни практики. Пълна глезотия и идеална среда за възстановяне. Само едно не беше наред – сънят ми.

В тази няколко дни почти не можах да спя. Събираха ми се по час-два на нощ. Дадох на тялото и душата така жадуваната и дългоочаквана почивка, която им бях отнемала години наред, и те не знаеха какво да правят с нея. Сринах се в момента, в който напрежението, трупано години наред, беше освободено.

Последваха много месеци на мъчително безсъние и безуспешни опити да възстановя съня. Изпробвах всякакви конвенционални и неконвенционални методи. Всички те с временен успех. Трябваше отново да науча тялото и мозъка да си почиват, което се оказа бавен и мъчителен процес. Наложи се изцяло да реорганизирам приоритетите и ежедневието си, да отсея важното от маловажното, да изхвърля ненужното, са събера останките от разбитото си тяло и да продължа.

Никога не се сриваме изведнъж.

Процес е. Обикновено доста дълъг. А възстановяването отнема повече време, средства, енергия и здраве, което не се връща.

На финала ви пожелавам да сте от онези, които само са слушали за бърнуата. И за да не се запознаете с него от първо лице, намирайте време за себе си. Всеки ден.

- Научете се да си почивате пълноценно. Дори да е за кратко.

- Оставете днешната работа за утре.

- Спрете да бързате и се научете да живеете бавно.

- Изтрийте ТРЯБВА от съзнанието си. Нищо не е на всяка цена.

- Всеки ден правете по нещо малко, което да ви доставя удоволствие, защото тялото не забравя онова, което му причинявате, и намира начин да ви върне същото отношение.

Животът е в малките неща. Гигантските напъни често се оказват безсмислени и унищожителни.

Ралица Найденова

Снимка: личен архив

Ралица е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“, създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“; майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.