Казусът с вярата в добрия старец е по-сложен от въпросите за секса

Беше през осемдесетте. Броени часове преди настъпването на Новата година баща ми отиваше до мазето да вземе домашна туршия, кьопоолу и лютеница. Малко след това на вратата се позвъняваше. Аз отварях, а навън нямаше никого. Сам-самичък пред вратата стоеше чувал с подаръци. Петнайсетина минути по-късно баща ми се връщаше със зимнината, а аз възбудено му казвах: „Тате, тате, пак изпусна Дядо Мраз!“.

Този сюжет се повтаряше неизменно година след година, докато в някакъв момент осъзнах, че Дядо Мраз е баща ми. Не си спомням на каква възраст бях тогава, но не ми го казаха майка ми и баща ми. Просто в някакъв момент сама открих истината. 

В ония години по нашите географски ширини не се празнуваше Коледа, дори не се говореше за нея. Най-феноменалният маркетингов фантом на всички времена – Дядо Коледа, не се допускаше; безброй червени костюми, шапки и чорапи за подаръци останаха неушити, а Лапландия беше просто историко-географска област в Северна Европа.

Нямаше тихо се сипе, нито украса. Улиците безлично жужаха под напора на обичайното делнично всекидневие. Витрините, доколкото изобщо имаше магазини, стоха мрачни и безжизнени – нямаше предколедна суматоха. Никой не пазаруваше като за последно.

Отникъде на звучаха гласовете на Франк Синатра и Майкъл Бубле. Никъде не пишеше „Весела Коледа“. Двадесет и пети декември беше още един ден от календара на времето. Предполагам, че всички, родени до края на 70-те, ясно си спомнят онзи период.

Моята първа Коледа се случи отвъд Желязната завеса на пространствено-времевия континуум в Берлин през 1990-а. Аз, тринайсетгодишна, дотогава само бях чувала за съществуването на този празник.

Най-вече от картичките, които леля ми изпращаше от Западен Берлин и които грижливо подреждах година след година в метална кутия от вносни бисквити. Нямах никаква реална представа какво е Коледата. Защо я има? Какво се прави с/на нея? Яде ли се? Пие ли се? Каква е на вкус? Усеща ли се? Може ли да се пипне? Как звучи? По какво се разбира, че е Коледа? Защо някои я празнуват, а други – не?

Още тогава започнах да намирам отговорите един по един. Тази първа Коледа преобърна целия ми свят. За първи път напусках България. От купонната система и празните магазини директно се телепортирах в очакващия поредната си Коледа Берлин. Броени дни преди Рождество летях за първи път в живота си със самолет. С кацането изпаднах в кулурно-времеви шок.

Беше невероятно красиво, цветно, чисто, космополитно, шарено, шумно, многообразно, непознато, голямо, ново и най-вече различно от всичко, което бях виждала през краткия си живот. Два свята – в единия имаше повече, отколкото човек има нужда да има, а в другия, от който идвах аз – просто нямаше. Бях гостенка в бъдещето, което още не се бе случило в България.                                         

Отговори най-напред получиха най-простите въпроси. Коледа имаше собствен вкус и аромат. Ухаеше на канела, бретцели, печени бадеми и греяно вино. Зимата в края на 1990-а беше, меко казано, студена. Живакът падна до -20 градуса по Целзий, което по никакъв начин не смрази желанието ми да се разхождам навън. Малките дървени къщички на коледните базари се превръщаха в островчета топлина.

От тях човек можеше да купи най-вече настроение. Улиците, витрините и прозорците на града блестяха, озарени от светеща украса… За първи път през живота си слушах класическите коледни песни. Слушам ги и днес със същото удоволствие, не са ми омръзнали – топлят ме, когато е най-студено.

Някъде там и тогава започнах малко по малко да откривам своята лична Коледа. С течение на времето материалните подаръци, които получавах, ставаха все по-малко важни за мен. Много по-ценно беше времето, прекарано с любимите хора – да ги има в живота ми и изобщо да ги има, да им приготвя вкусна храна, да се съберем заедно, да споделим време, топлина и любов.

По Коледа се чувствам особено преситена от имане на вещи. Цялата тази суматоха по пазаруването като за последно не ми понася. Искам да подарявам и получавам повече преживявания, време и взаимност и по-малко вещи.

Мото ми е: Да спасим Коледата, природата и близките си, като не подаряваме излишности, които да събират прах по лавиците на времето

Разбира се, когато има деца, подаръците са неизбежни. Всяка година се заричам, че ще напазарувам по-рано, за да не влизам във въртележката на суматохата. Никога не се случва. Все не остава време и се суетя изнервено в последния момент заедно с другите обезумели. Родител с блясък на лудост в очите, пита:

– Бормашина имате ли?

– Но това е магазин за детски играчи! – объркано отговаря продавачката.

– Да, да… Детска бормашина, детска.

Взех тази история назаем от приятел.

Как да устоиш на подаръците под елхата и босите крака на децата рано сутрин и любопитството в очите им? Дали Дядо Коледа им е донесъл така желания подарък?

Голямата ми дъщеря беше на пет, когато костеливите ръце на съмнението я стиснаха в безмилостната си прегръдка. Един ден се прибра след коледното тържество в детската градина и заяви:

– Мамо, този дядо Коледа не беше истинският!

– По какво разбра? – попитах я аз.

– По обувките. Бяха черни и смачкани, вместо гладки червени ботуши. Сигурно дядо Коледа има много заместници, иначе как ще занесе сам подаръците на всички деца…

Година след година голямото ми момиче сядаше на дивана до елхата, за да чака белобрадия старец. И неизменно заспиваше, преди да е дошъл. „Мамо, Дядо Коледа е идвал… Виж, оставил ми е подаръка… – регистрираше тя на сутринта. – Пак не успях да го видя, но другата година ще остана будна!“.

Когато беше на 8 ми попита: „Мамо, да не би татко да е дядо Коледа?“. Кога беше пораснала? Аз защо не бях разбрала? Не намирах думи да ѝ обясня. Някак успях да отбия въпроса. На следващата година темата отново дойде на дневен ред.

– Мамо, Калоян и Иван знаят, че дядо Коледа не съществува.

– А ти? – попитах аз.

– Не съм сигурна… – отговори тя колебливо.

Казусът с Дядо Коледа е значително по-сложен от разговорите за секса. Тя беше готова да чуе истината, но аз не бях готова да ѝ я кажа. Не е редно деата да се разделят с чудесата в живота си на толкова крехка възраст. Ами Феята на Зъбките, Оле Затвори Очички и всички останали вълшебни герои - и те ли не съществуват?

Дали го има този митичен човек?

Снимка: Shutterstock

Някои въпроси е по-добре да останат без отговор. Оставих дъщеря ми сама да достигне до истината. А тя, истината, е субективна и всеки я вижда по свой начин. За мен Дядо Коледа ще си остане в магията на очакването, че нещо хубаво тепърва предстои; в малките удоволствия; в умението да оценяваме всекидневните чудеса; в благодарността.

Да се събудиш сутрин безпричинно весел, да изпиеш чаша кафе, преди цялата къща да ти се е качила на главата, да запалиш печката, да направиш първите стъпки в снега, преди градът да се е събудил, да целунеш любимите си хора и докато „вечерта смирено гасне“ да осъзнаеш, че нямаш нужда от повече, че вече имаш всичко.

Ралица Найденова