Създателката на принцеса Точица: Искам децата ми да имат спомените, които аз нямам

Ралица Найденова - средностатистическа майка с две дъщери, която се опитва да не се превърне в „леличка“

Ралица Найденова, снимки: личен архив

„До вчера децата ни бяха съвсем малки. Днес гледаме старите им снимки и се чудим кога мина времето. Толкова много неща сме забравили. И още повече ще забравим. Осмелих се да напиша детска история, защото не исках да забравя какви са били децата ми, не исках и те да забравят. Самата аз нямам много спомени от тази си възраст, а и няма живи свидетели, които да ми разкажат.

Искам дъщерите ми да получат отговорите на въпросите, които аз никога не зададох, защото нямаше на кого, защото не бях толкова смела, открита и отстояваща себе си. Искам децата ми да имат спомените, които аз нямам.“

Това са думи на Ралица Найденова - една средностатистическа майка на средна възраст с две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен, в „леличка“. Това, което я спасява от лудостта на порастването, са децата, писането и рисуването.

"Случи се така, че преди много години завърших българска филология, но не започнах работа по специалността си, а най-неочаквано станах графичен дизайнер. Образованието ми беше функция на любовта към книгите и езика, а професията – на трайния ми интерес към визуалните изкуства и опитите ми да рисувам.

С времето образованието и професията се сляха в едно, колкото и на пръв поглед двете да нямат допирни точки. Преди близо четири години написах първата история за принцеса Точица и я изпратих на „Пощенска кутия за приказики“. По онова време с Гери Турийска не се познавахме.

Точица постави началото на много нови истории, прочетени на редовните издания на Пощенската кутия за приказки, на едно ново приятелство (с Гери Турийска) и на една голяма любов. Съвършено непланирано и по щастливо стечение на обстоятелствата от абсолютен фен на „Кутията“ станах автор в нея, а после и дизайнер на визуалната ѝ идентичност, както и на част от книгите на издателството. Понякога участвам като редактор и коректор.

А „Приключенията на Принцеса Точица“ едва ли щеше да види бял свят, ако през 2016-а Гери не беше казала: „Напиши цялата история, ще я издадем и ще я представим на 1 юни.“

Тази книга нямаше да се случи, ако голямата ми дъщеря не беше, каквато е. Благодарна съм, че ми се падна точно тя. Тази книга никога нямаше да се случи, ако съпругът ми не ми пилеше постоянно на главата: „Хайде, какво чакаш още, напиши я“. Благодаря му за това, че беше толкова досаден през цялото време.

Да пишеш за деца, не е като да пишеш за възрастни. Значително по-отговорно е. Важно е какво и как ще кажеш на едно дете, какви мисли ще посееш в градинката на съзнанието му.

Историята на принцеса Точица е за едно малко момиченце с невероятно въображение и чувство за хумор, което не спира да задава въпроси за живота и света, който го заобикаля, и очаква отговорите тук и сега.

Историята на една майка, която пише история, за да даде отговорите на въпросите, които самата тя не е задала на майка си. Приказката разказва за последните дни от лятната ваканция на едно изключително бъбриво и любознателно момиченце непосредствено преди седмия му рожден ден.

Точица е закачливото пламъче, къдравият смях и палавото въображение, които носи всяко малко момиченце. Тя живее в нас през очите на онова дете, което ни се усмихва от миналото с беззъбата си усмивка, докато играе на ластик, катери се по дърветата и си фантазира светове. Принцеса Точица е верен и забавен приятел, любопитен ученик и остроумен всезнайко. От нея има какво да научат и малки, и големи. Тя се вълнува от всичко в заобикалящия я свят и търси чудеса дори в най-незначителните събития.

Любимото ѝ занимание е да задава въпроси. Смешно ли говорят извънземните и свирят ли на пиано, как Феята на зъбките успява да събере зъбчетата на всички деца, защо всичките ѝ приятели са станали на седем години преди нея, къде е била тя, когато майка ѝ е била малка, трудно ли е да си родител... са само част от темите, които я занимават.

Тя представя историята си под формата на интерактивна книга – една приказка за четене, писане и рисуване за деца от 6 до 9-годишна възраст.

Но може би най-важното, което трябва да се каже е, че „Приключенията на принцеса Точица“ е книга не само за четене. И това я прави различна. Тя е книга игра и албум на детството. Малките читатели са свързани с историята чрез възможността да пишат, рисуват, оцветяват и решават ребуси, като по този начин процесът на четене се превръща в забавление, а децата стават част от самата история и се сближават се с героите. В тази книги героите говорят директно на читателите и им задават въпроси, карат ги да развиват въображението си, да вярват в чудеса и най-вече да се смеят.

Когато голямата ми дъщеря беше на 4-5 години, говореше неща, които са ме разсмивали до сълзи. Знам, че всички деца го правят. Веднъж дойде и каза: „Мамо, имам една страхотна идея!“

 Когато я попитах каква е, тя отговори напълно естествено: „Ами, не знам, още не съм я измислила…“ Друг път я чух да говори сама на себе си:

„Коремче, не може сладко всеки ден! Ще ни се развалят зъбите!“ А една сутрин се събуди разсторена: „Мамо, сънувах, че извънземните са изяли всички бонбони на света и не са оставили нищо за децата.“

Често я чувах да казва сама на сабе си: „Браво, момиче! Харесва ми как мислиш!“ А вечер, когато със съпруга ми бяхме пред припадък от умора и се опитвахме да я накараме да легне да спи, тя казваше: „Знам, че искате да си легна по-бързо, за да ви оставя на мира, но това няма да стане.“

Подобни реплики винаги ме обезоръжават и прихвам да се смея. Бях ѝ забранила да лепи лепенки по мебелите. Тогава тя ги налепи по цялото си тяло, имаше дори по лицето, също и на пода, и каза с онази здрава логика, която децата притежават: „Аз не съм мебел, подът не е мебел, значи може!”

Дъщеря ми: Мамо, искам да изучавам нещо.

Аз: Изучавай немски и английски.

Дъщеря ми/разочаровано/: Аз си мислех за камъни…

 

Дъщеря ми: Мамо, ти, ако беше супергерой, щеше ли да скриеш самоличността си?

Аз /с цялата си сериозност/: Аз СЪМ супер герой!

Дъщеря ми: Да, бе! Каква ти е силата?

Аз: Супергерой съм всеки път, когато искам да ти издръпам ушите, а не го правя. Айде сега, бягай да играеш...

 

Дъщеря ми: Колко конски сили е колата?

Аз: 180.

Дъщеря ми: А колко слонски?

Тези примери са безброй. В историята на принцеса Точица присъстват всички онези сериозни, провокативни и смешни въпроси, които децата непрестанно задават. И отговорите, които родителите и близките им се опитват да дадат. Когато шикалкавя, тя ми казава: Сега не ми отговаряш, но да знаеш, че друг път пак ще те питам.

Сериозните въпроси:

А, мамо, аз къде съм била, когато не съм била родена?

А какво съм правила, когато не съм била родена?

А как така ме е нямало?

А защо не може аз да съм ти майка?

А, мамо, коя звездичка на небето е твоята майка?

Мамо, наистина ли един ден ще умрете?

А аз какво ще правя, когато вас ви няма?

А трудно ли е да си родител?

Провокативни въпроси /които остават извън книгата, тъй като се появиха на по-късен етап/ – въпроси за сексуването.

-  И все па,к не мога да разбера защо жените трябва да имат гърди. Не може ли мъжете да имат? Нали ние раждаме децата. Нека поне те да ги хранят.

Ная: Мамо, къде му е глаголът на секса?

Аз: Как така?

Ная: Ами така, не може нещо, което се прави, да е съществително. Трябва да е глагол.

Аз: Ами, секс си няма глагол. Само съществително е. Казва се ПРАВЯ СЕКС.

Ная: Не е достатъчно, трябва да има глагол. Сексувам. Глаголът е сексувам. А вие с татко кога за последен път сексувахте? А човек може ли да сексува с повече от един човек?

Дъщеря ми не помни по-голямата част от това. И аз нямаше да го помня, ако не го бях записала. Децата, макар и с беден речник и граматика, боравят с езика съвършено, защото говорят с мъдростта на сърцето и необременеността на съзнанието, лишено от дребнавост и излишности.

Уви, губим всичко това, докато порастваме. Записвах хаотично историите в един тефтер. В някакъв момент осъзнах, че не искам всичко това да избледнее между страниците и да потъне в прахта на някоя лавица. Не можех да си позволя детството ѝ да си отиде с отслабването на паметта ми. Имах нужда да съхраня тези спомени заради себе си и заради нея.

Един ден дъщеря ми дойде и каза /по онова време беше на 6 години/: „Мамо, омагьосана съм! Виж, цялата съм на мехурчета, сигурно ще се превърна в крастава жаба.“

Обясних ѝ, че е болна от шарка, но тя изглежда не чу добре и каза: „Какво, какво? Шишарка ли? Каква е тази болест шишарка? Да не би мехурчетата да станат на шишарки и после да се превърна в борче?“ Последва нова серия обяснения от моя страна. Никак не ѝ харесваше думата мехурчета и започна да ги нарича точки. И така се роди принцеса Точица.

Докато пишех и илюстровах книгата, си спомних как като дете рисувах навсякъде и най-вече по страниците на книгите за възрастни, защото там картинки липсваха. Спомням си една злощастна книга, която много изстрада. Казваше се „Аз, Клавдий". Бях я разкрасила цялата със серия от човечета картофи с несъразмерни израстъци вместо крайници.

Не знаех какво точно е Клавдий, тогава бях само на 4 и тепърва се учех да чета. Представях си Клавдий като една глава, така ми звучеше. Клавдий – глава. На всичките повече от 400 страници доволно се усмихваше картофчето Клавдий. Спомням си, че майка ми много се смя.

Някъде по същото време започнах да оцветявам и всички черно-бели илюстрации на детските книжки, които имах – Ферди мравката, Антон и Точица, Двойната Лотхен и т.н.

Това беше моят детски прочит и начин да изразя отношението си към историята, да стана част от нея и тя да стане част от мен, с което не искам да кажа, че трябва да се поощрява обезобразяването на книгите. Затова реших „Приключенията на принцеса Точица“ да е една книга, в която не само че рисуването не е забранено, а е абсолютно задължително и част от самата история.

Две майки на дъщери, които живеят с приказките: Ралица Найденова и Гери Турийска

Исках малките читатели да бъдет въвлечени в разказа по много различни начини. Да участват в историята, да се чувстват свързани с нея, да се сприятелят с героите. В тази книги героите говорят на децата. Задават им въпроси, карат ги да рисуват, да пишат, да решават ребуси и загадки, да развиват въображението си, да вярват в чудеса и най-вече да се смеят. Защото чувството за хумор се възпитава от най-ранна възраст и е по-важно да притежаваш чувство за хумор, отколкото вещи.

Коментари
Последни видеа