Образователна логистика

"Зад ефектните словесни фойерверки кога да се учи „Робинзон Крузо”, да излезе ли от учебниците „Балканджи Йово” и колко от комунизма да се изучава, всъщност се прикрива най-голямата драма на българското образование – а тя не е съдържателна, а организационна" - така твърди Елена Кодинова.

Ето нейния текст, публикуван в сп. „Мениджър“, в който тя споделя безславен учителски опит и който ви предлагаме, тъй като има много ценни идеи, над които да се помисли.

Преди няколко години ми се наложи да оглавя малък колектив от млади хора в една редакция. Отворих вратата и влязох в стая, в която всички бюра бяха обърнати към стените. На най-видно, но напълно изолирано от другите място се бе настанало величествено шефското кресло.

Хората не си говореха, защото стояха с гръб един към друг – нещо, което в оперативен редакционен отдел е близо до професионална смърт.

Никога не съм ходила на курсове за мениджъри, за първи път влизах в ролята на шеф, но като жена, която години наред подрежда дом, ми стана ясно, че разположението на работните места унищожава работната енергия.

Разместихме бюрата, подредихме ги в кръг насред стаята, аз седнах на едно от тях, а не останах на изолираното шефско място. Всички се обърнахме с лица един към друг, равноправно, започнахме да си говорим, да си споделяме, да се кооперираме, да си имаме доверие, да се гледаме непрекъснато в очите. И неусетно качеството на работата се вдигна без никакви други мерки.

Оттогава знам, че дори на пръв поглед незначителни неща като подредбата на мебелите в работна среда може да окажат драматичен ефект върху постиженията.

И преди около година в опит да сменя рязко професионалния и житейския си път и да използвам в обществена полза дипломата си по английска филология се озовах в сравнително елитна общинска гимназия в голям български град като преподавател по английски език. Пълна с ентусиазъм и решена да съм възможно най-полезна на учениците.

Какво се случи – напуснах изтощена и напълно изгубила смисъла след четири месеца. Изпитах дълбоко болезнено чувство на поражение пред българската образователна система.

Когато става въпрос за българското образование, обикновено обществената дискусия се върти около съдържанието на учебните програми. Зад ефектните словесни фойерверки кога да се учи „Робинзон Крузо”, да излезе ли от учебниците „Балканджи Йово”, колко от комунизма да се изучава всъщност се прикрива най-голямата драма на българското образование – а тя не е съдържателна, а организационна. 

Като учител по английски нямах никакъв проблем с учебното съдържание – помагалата по чужди езици са единствените, които не се пишат в България, а от утвърдени колективи навън и заради това са прекрасни. Така че се сблъсках единствено и само с административните и логистичните неуредици.

Реформа след реформа в българското образование, направени зад завесата на бурни дискусии за Балканджи Йово, Робинзон Крузо, изучаването на комунизма и дали е имало турско присъствие или турско робство, в българските училища се е възцарил организационен хаос. Заради него там чиновникът винаги е овластен да убие вдъхновението и порива към знание.

И сега да свържем моя пример с малката редакция с променената пространствена енергия от началото на този текст и опита ми в училище.

Както казах, учебниците, по които преподавах, бяха чудесни, така че много бързо набелязах наум няколко изпълними и евтини организационни мерки, които драматично биха подобрили качеството на преподаването и ползите за учениците, така както разместването на бюрата в редакцията вдигна нивото на работа и сплоти колектива:

В българските класни стаи по традиция се седи по двама на чин. Това е негласна покана, особено към тийнейджърите, да си прекарат 45 минути в сладки приказки, да си подсказват на тестове и контролни работи. Самият чин е така направен, че под него спокойно да скриеш телефон, таблет, книга и напълно да се изолираш от преподаването.

Всичко това може рязко да се промени само ако се смени дизайнът на чина. Ако той е малък, компактен, позволява на него да седи само един ученик, на плота му се побира само една тетрадка и един учебник и се вижда всичко, което се случва под и около плота.

Това ще бъде негласна покана към младите хора да осъзнаят, че в този процес те са сами срещу знанието и единственият им посредник между тях и целта да станат по-умни е учителят, към когото трябва да насочат цялото си внимание.

Не може да разчитат на другарчето по чин, за да препишат, не може да си приказват с него, не може да крият под чина телефон. Сложете ги сами на чин и бъдете сигурни, че вниманието им към преподаваното в час ще се вдигне поне с 50%. Амбицията им също ще се повиши. Ще станат по-самостоятелни, по-склонни на конкуренция, по-успешни.

Делегираните бюджети – „парите следват ученика” – карат училищата да се мъчат да събират възможно най-голям брой ученици в един клас. Така получават повече постъпления и пестят от учителски труд.

Само че децата внимават много повече, когато са до 15 души в клас, както установих по време на грипна епидемия. Когато бройката в стаята надхвърли 20 души (а в някои училища класовете са и от над 30), настъпва спонтанен хаос.

Всеки се крие зад другия, всеки се оправдава с другия защо не внимава. Когато са по-малко, отговорността им рязко става лична, малкият брой заобикалящи ги кара да поемат последствията от действията си и да се чувстват повече на показ. Това означава назначаване на повече учители, повече разходи. Но също така означава и по-ползотворна работа, повече усвоени знания, по-спокойни учители, които имат възможност да обръщат повече внимание на всеки ученик.

Но дори децата да са само 15 в класната стая, ефектът от обучението им ще бъде съмнителен, ако те са със смесени постижения. На напредналите им е скучно, защото това, което им се преподава, им е лесно, изоставащите нищо не разбират.

Но учителят няма възможност да даде по-трудни задачи на напредналите и да отдели повече време за обяснения на изоставащите. Той е задължен от системата да преподава на средно ниво, което не удовлетворява никой от учениците.

Ние все още не можем да преодолеем предразсъдъците си от комунизма и да признаем, че някои деца напредват по-бързо от други по определени предмети. И да разделим отличниците от изоставащите, което ще бъде полезно и за двете групи деца.

Този лицемерен свян обезверява и добрите,

и по-слабите ученици. Ако образованието се организира така, че напредналите по математика ходят заедно в час по математика за напреднали, а изоставащите получават повече грижа в час за изоставащи, резултатите ще се променят. Това не е стигма завинаги.

Ако в 9. клас си изоставащ по математика, в 10. трябва да имаш шанс да се озовеш сред напредналите. Може да решиш, че искаш повече предизвикателства по хуманитарните предмети, и да ходиш в часове за напреднали по тях, а че по природонаучните ти трябват съвсем основни познания - и да предпочетеш часовете за изоставащи по тях.

Така сам планираш образованието си, насочваш усилията си натам, накъдето ти е необходимо, и се подготвяш за живота след училище такъв, какъвто си го представяш, а не както ти го спускат централно.

Отказът да признаем, че не всички деца са интелектуално еднакви или с еднакви интереси, нанася много повече поражения върху образованието от съдържанието на учебниците. Защото добрият учител може да интерпретира всяко съдържание максимално полезно, ако пред него има ученици на сходно ниво.

Но дори и магьосник не може да постигне почти никакви резултати и от най-идеалните учебници, ако пред него стои аморфна маса, събрана административно, а не според способностите.

Практика в училищата напоследък е децата да стоят в една стая, а учителите да ходят при тях. И ако това е полезно и разбираемо за по-малките ученици, при големите има отрицателен ефект.

Така те остават с впечатление, че учителят им гостува, те са домакини, всичко им е позволено, защото са си „у тях”. Учителят губи голяма част от авторитета си, когато не приема учениците на своя територия, в свой кабинет, а обикаля като обслужващ персонал по стаите на класовете.

Физическото възпитание продължава да е на средновековно ниво, а то е изключително важно за здравето на децата. Там също никой не отчита, че децата са различни, с различни заложби.

Всички са изпитвани по един и същ начин колко бързо бягат, колко далече скачат. И затова им се пишат оценки. А колко по-просто и ефективно би било да ги разделиш в отбори по спортове, които им се удават и ги привличат.

Едни ще карат велосипеди, други – ролери, направете и отбор по скейтборд ако трябва, щом това е единственият начин да се предизвикат към физическа активност някои деца. И спрете да им пишете оценки за това колко бързо бягат и колко далече скачат.

Просто ги запалете по спорта, като ги накарате да се чувстват удобно в него, да усетят ползата му и прилива на хормони на щастието, който той носи.

Това може веднага да се направи и е напълно безплатно. Но искам да илюстрирам с един факт начина, по който сега е уредено българското образование и това, което се фетишизира в него.

Когато учителят започва учебната година, той е длъжен по закон да представи разписание как ще преподава учебника, като предвиди датата на всяка тема през цялата учебна година още през септември.

След това, ако случайно размести или слее две теми или разтегне някоя в два часа, защото децата не я разбират, и бъде хванат, той изпада в сериозно нарушение. Нищо извънредно не е позволено да се случи.

Ако случайно има грипна ваканция, той е длъжен да напише молба до директора, като предложи разместване или сливане на темите. Тази молба трябва да е разписана и одобрена от ръководството.

Затова учителите, потресени от тази смазваща бюрократичност, просто преподават както го чувстват и вписват в дневника това, което са представили през септември, за да си нямат проблеми. Но тежко им, ако ги проверят.

Всички видове ръководства в образованието - от директори, та чак до министерството, държат най-вече това представено през септември разписание да се спазва. Така любим учител може да се окаже уволнен за неспазване на трудовата дисциплина. А каква степен на образованост в края на годината е постигната, никой не се интересува.

И всички се учудваме на двойките на матурите и функционалната неграмотност. За мен те са естествена последица от организационния хаос и овластяването на чиновника.