Проф. Милена Кирова с много ценна книга за българската литература

Различен поглед към историята на литературата ни - това предлага гаст II на „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ от проф. Милена Кирова.

Тя извежда на преден план забравени произведения, поставя във фокус нови оценки на вече познати творби със съзнанието, че това, което наричаме литературна история, не съвпада с реалността на ситуацията, в която се е случила българската литература от Освобождението до Първата световна война.

Първият том бе посветен на авторите, чието творчество започва и се разгръща в първите две следосвобожденски десетилетия, до края на XIX в. Вторият том се занимава изцяло с модернизма и символизма. Нарисувани са портрети на Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров. Цялата книга е написана ясно, достъпно, с амбицията да бъде полезна и увлекателна.

Откъс

Новаторството на „Мисъл“, можем да кажем, е основано върху потребността от раздяла с традиционния образ на българския интелигент. Писателят трябва да се откаже от всичко, което не се отнася пряко към неговия труд: критикът да си пише критиката, поетът – стихотворенията, а с всичко останало  – от обувки до политика  – има кой „да се оращисва“ у нас.

Литературата е не просто свят, който поглъща човека, а друг свят; да пребиваваш в него, самó по себе си е професия, която не бива да се смесва с професиите на всички останали хора.

Практикуването на този възглед трябва да доведе до две важни последствия. Писателят най-напред ще стане духовно независим от „врявата на деня“ и ще обслужва единствено божеството на литературните интереси. Това пък от своя страна ще повиши – чак до степента, в която може да гарантира – художествените добродетели на неговите творби. В ентусиазма, с който се изповядват тези възгледи, в настървението, с което се отстояват, откриваме знак, че превръщането им в житейска действителност по времето на кръга „Мисъл“ е било по-скоро идеал, отколкото възможност за практика. Статиите на Пенчо Славейков често звучат така – като програмни текстове, като манифести за идеална действителност.

Иначе в България – и тогава, както и сега – с писане е било много трудно да се прехранва човек. Затова д-р Кръстев е публицист и критик, но заедно с това издател, университетски, а понякога и гимназиален преподавател, дори преводач. Пенчо работи в Народната библиотека близо петнайсет години; Яворов приема различни назначения – от пощенски служител до артистичен секретар на Народния театър. Сред четиримата Петко Тодоров най-много се приближава до представата за „професионален писател“, но само защото има късмета да принадлежи към богато семейство.

И все пак никой от тях не е послушен държавен служител. Веднага след като получава преподавателско място във Висшето училище (при това след няколко години на безработица), д-р Кръстев публикува поредица от статии, в които остро критикува образователната политика на Просветното министерство, както и устройството на самия университет. Пенчо Славейков два пъти в продължение на година и половина напуска поста директор на Народния театър, тъй като от Министерството го притискат да води популярна политика в избора на пиеси. Тук, разбира се, някой може да каже: ако изобщо е имало професионални писатели у нас в началото на XX век, то сред тях на първо място би трябвало да посочим Вазов. И наистина, след провала на своето министеруване през 90-те години Вазов предвидливо решава да си остане само народен поет. „Мисъл“ обаче не откриват достойнства в неговото поведение и никога не го дават за положителен пример.

Популярността е порок

Защо професионализмът на Вазов е различен (и очевидно малоценен) от професионализма на Петко Тодоров според възгледите на „Мисъл“? Отговора няма да открием в това как/при какви условия пише, а в това какво и за кого пише съвременният творец. (След оттеглянето си през 1905 г. Стоян Михайловски също може да бъде наречен професионален писател, но въпреки това и Кръстев, и Славейков ще го поставят в лагера на „старите“.) „Мисъл“ лесно биха признали, че Вазов е народен поет, защото определението народен за тях не притежава положителна стойност, то означава поет на общността.

А поет на общността е този, чиито възгледи изразяват мирогледа на мнозинството; неговите творби са замислени и написани така, че да ги четат и разбират всички. Вазов, с други думи, е популярен творец, а популярността е порок в културната програма на „Мисъл“. И д-р Кръстев казва точно това в една беседа за Вазов, включена по-късно в книгата му „Млади и стари“: „Да бъдеш популярен писател, е незавиден жребий. Вазов имà нещастието да бъде такъв от десетина години насам и затова вместо критики за него се пишат похвални реклами“.

Още по-категоричен и по-цветист, както винаги, е Пенчо Славейков. Мнението му се вижда добре в предговора, който написва към второто издание на Яворовите „Стихотворения“ от 1904 година. (Това е предговорът, който критикът Георги Бакалов нарича „скандален“.) Безспорен талант като Яворов е заплашен от голяма опасност според Славейков, и това е опасността стихотворенията му „да станат популярни, като бисерът, да се труфят с тях онези, на които и стъклените мъниста са труфила“. И тук предговорът стига до онова, което се вижда скандално на социалиста Бакалов: „Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му (подч. м. – М. К.) – то е неговото унижение. Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметът на обществения живот и живеят в него“.

Набрал реторична скорост, Славейков май наистина прекалява. Не за модернизма в Европа от края на XIX век (той е философски базиран във войнствено индивидуалистични теории като тези на Шопенхауер и Ницше), а за българската културна среда от времето, по което излиза Яворовата стихосбирка. Не са изминали дори три десетилетия от появата на своя държава, въпросът за съграждането на колективна памет все още стои на дневен ред, патриотизмът е водеща идеология в публичния живот, чувството за гражданска принадлежност все още е нерешена действителност… Славейков сякаш живее в друга епоха, или най-малкото – в друга държава. Това е утопичната страна във възгледите на „Мисъл“. Насред обстановка, в която процъфтява националният романтизъм, те пропагандират идеите на модернизма, непопулярни в широка среда дори в Западна и Централна Европа.

Позицията на Славейков от предговора към Яворовите „Стихотворения“ прави опит за пробив във времето, за разкъсване на еволюционната последователност в историческото развитие. Тя всъщност отхвърля еволюцията, отказва възможността за бавно съзряване на колективния мироглед. Неповторим ще остане този момент в развитието на българската литература: шепа самотни творци застават срещу историята, отхвърлят законите на нейното бавно развитие и си изграждат свят, в който живеят със силата на въображението и мисълта. На пръв поглед патетично, но в крайна сметка справедливо д-р Кръстев ще напише фразата „пречупване на националния гений“, когато се опитва да формулира приноса на своите другари от „Мисъл“ през 1917 година.

Проф. дфн Милена Кирова преподава история на българската литература от Освобождението до Първата световна война и антропология на библейския свят в СУ „Св. Климент Охридски”, ръководи катедрата по българска литература от 2003 до 2011 и от 2015 насам.

Автор е на 15 книги, сред които са монографиите „Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература”, „Йордан Йовков. Митове и митология”, „Проблематичният реализъм” и „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет”, „Литературният канон. Предизвикателства“. Освен това е съставител и редактор на два тома „Неслученият канон“ - първата история на българската литература, създадена от жени (2009 и 2013).

През последните години се занимава с изследване на мъжествеността в Стария Завет, в резултат на което през 2011 г. излезе книгата ѝ „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия”, първа част от по-голямо изследване. Носителка е на Националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван  Мешеков (2011), Националната награда за хуманитаристика „Хр. Г. Данов“ за 2011 и за 2006 г., наградата за литературна история и критика на СУ (2003), наградата за постижения в областта на литературната история на ВТУ (2002) и др.

Източник: "Колибри"