Приключенията на Родриго Свирепия и неговият оръженосец Дребчо

Михаел Енде възражда почти забравения свят на фантастичното и на мечтите

21 ноември 2020 г.

В последните години от живота си Михаел Енде, един от най-прочутите германски писатели, започва да пише история за приключенията на рицаря разбойник Родриго Свирепия, който тръгва по широкия свят за добро или лошо. За жалост, така и не успява да я довърши. Двайсетина години по-късно ни я доразказа Виланд Фройнд, а Мария Енчева я преведе на български.

В „Родриго Свирепия и неговият оръженосец Дребчо“ няма герой, който да не оплита конците. Дребчо е убеден, че в него се крие истински рицар разбойник, затова непременно иска да се изучи при прословутия Родридо Свирепия.
Само че преди да го вземе за оръженосец, разбойникът решава да го подложи на изпитание. Когато Дребчо се натъква на каляската на принцеса Флип, той вижда златен шанс. Та нима има нещо по-опасно от отвличането на принцеса? Момчето обаче не подозира, че и могъщият магьосник Абрус Кадабрус и неговият дракон са хвърлили око на принцесата…


 

Михаел Енде (1929–1995) възражда почти забравения свят на фантастичното и на мечтите насред едно безчувствено, студено време. Книгите му са преведени на над 40 езика и са продадени в повече от 35 милиона екземпляра. Наред с истории за деца и юноши е писал и поетични текстове към илюстровани книги, както и произведения за възрастни, театрални текстове и стихотворения. Много от книгите му са филмирани или преработени за радио и телевизия. За литературното си творчество той е удостоен с множество германски и международни награди.

Виланд Фройнд е роден през 1969 година – точно навреме, за да прочете „Приказка без край“ без чужда помощ при излизането й през 1979 година. Фройнд следва немска и английска филология, но остава верен на Михаел Енде и като голям. Сред най-известните му романи за деца са „Невероятното пътешествие на Йонас Никой“, „Тьортел“ и „Никога не будете шрат!“. Неотдавна авторът получи литературната награда „Ловецът на плъхове“ за „Кракон“ и беше номиниран за Германската награда за юношеска литература.

Ето и откъс от „Родриго Свирепия и неговият оръженосец Дребчо“

Първа глава, в която главният герой изчезва, и то внезапно

В средата на мрачното Средновековие, в една сряда и на това отгоре посред нощ една висока каруца, подобна на кашон, се друсаше и тресеше, теглена от три магарета, по път, осеян с дупки и локви. Бушуваше ужасна буря, светкавиците и гръмотевиците се сипеха толкова начесто, че не можеше да се разбере кой гръм от коя светкавица е. Валеше като из ведро и бурният вятър свистеше.

Когато някой ви каже „през мрачното Средновековие“, той има предвид времената, преди да изобретят електрическата светлина, тоест преди вашите баби и дядовци да са били малки деца. А това е невъобразимо отдавна. Тогава нямало нито крушки, нито фарове на автомобили, нито фенерчета; нямало, разбира се, и улично осветление. Не е трудно да си представите колко катраненочерен е бил онзи път посред нощ.

Ако в тоя час някой пътник се беше осмелил да тръгне по същия път, по който минаваше каруцата, то отдалеч насред тътена на гръмотевиците той щеше да различи звъна на звънчетата, които висяха по хамутите и юздите на трите магарета. А насред проблясването на светкавиците щеше да види каруцата, която приличаше на малка къщичка на четири колела със стени, изпъстрени с весели рисунки. От островърхия покрив стърчеше ламаринен комин, отдясно и отляво се забелязваха прозорчета, на които имаше саксийки с мушкато, а най-отзад стоеше входна вратичка с малък навес над нея. Над прозорчетата от двете страни с големи грациозни букви пишеше:

 

КУКЛЕНИЯТ ТЕАТЪР НА ТАТКО ШИШКО

 

Господин директорът – дребен, закръглен мъж – седеше на капрата, увит във възголям дъждобран. От широкополата му шапка капеше вода, главата му се поклащаше напред-назад в такт с друсащите се колела, а розовеещото му кръгло лице гледаше извънредно кротко и дружелюбно. В интерес на истината, татко Шишко беше заспал и похъркваше тихо. Гръмотевиците като че ли не му пречеха ни най-малко. Със същото спокойствие тътреха крака и трите магарета. Очевидно бяха свикнали сами да си намират пътя.

В тоя момент вътрешността на колата се осветяваше единствено от слабото сияние на една малка газена лампа, която се полюшкваше от тавана на къса верижка. В единия ъгъл имаше печка, на стената зад нея висяха всевъзможни тигани, тенджери и черпаци. Точно до печката се намираше нишата за хранене с маса, диван и два стола, всички те – практични и малки. В другия ъгъл стоеше двуетажното легло: отдолу беше широкият съпружески креват, а горе, току под тавана и достъпно само по стълба, имаше помалко, тясно легълце.

Цялото останало пространство се заемаше от марионетки, които се поклащаха на конци от тавана или от стойки. Селяни и вещици, магьосници, Смъртта, Дяволът, палячовци, мъже с чалми, коне и дракони, и много, много рицари. На пода се виждаха сандъци и кошници. В тях се съхраняваха кулисите и всичко по-дребно, което се среща в един куклен театър: сабички и щитове, кралски скиптър и чинийки, и столчета, и дръвчета, и корабчета, и какво ли още не.

На мъждукащата светлина куклите изглеждаха необичайно живи, докато се поклащаха напред-назад. Те сякаш танцуваха една с друга.

На корниза над масата беше кацнал малък пъстроцветен папагал, който беше заровил глава под крилото си и спеше. В долното, широкото, легло под червен кариран юрган спеше мама Шишка, която похъркваше със същото усърдие, с което хъркаше и мъжът й навън на капрата, само че далеч по-изящно и мелодично.

Горното легло, по-малкото, беше празно. А входната врата на гърба на каруцата се блъскаше неспирно под напора на вятъра.

Явно някой беше забравил да я затвори добре.

Изведнъж каруцата се разтресе, сякаш колелата  се бяха натъкнали на едър камък. Возилото се наклони и се катурна на една страна. Цялата покъщнина се разлетя с дрънчене и трополене. Мама Шишка се претърколи от леглото. Папагалът едва успя да се залови с нокти за корниза, но и той увисна с главата надолу.

– Ужас и безумие! – закрещя животното. – Това пък какво беше?

Мама Шишка изпълзя изпод купчината от кукли и се провикна:

– Ей, татко Шишко, какво стана?

Отвън с виелицата долетя гласът на мъжа й:

– Просто Доли, Вили и Ули пак задрямаха в крачка и вкараха колата в канавката.

– Ефраим Емануел Шишков! – нахока го жена му. – Засрами се! Обвиняваш трите невинни магарета, задето сам ти си заспал. Как може да си толкова безотговорен! Когато мама Шишка го наречеше с пълното му име, за татко Шишко това винаги беше притеснителен знак. Той надникна през прозорчето на каруцата и на лицето му се изписа извънредно безпокойство.

– Нарани ли се, съкровище мое?

– Нищо кой знае какво – отвърна папагалът. – На Сократ му се прегъна само едно перо в опашката.

– Нямах теб предвид. Как си, мила жено? Всичко наред ли е?

Мама Шишка се подаде през увисналата вратичка. И директоршата беше розовичка и закръглена като мъжа си. Облечена беше само по нощница и боне. Щом даде на мъжа си прошка под формата на целувка, тя огледа прекатурената кола и изпъшка.

Коментари
Последни видеа

Жена за уважение

02 декември 2020 г.