Нещата, които синът ми трябва да знае за света

Колко е трудно за един баща да избере за първи път правилния памперс за сина си, който се е появил на тоя свят преди броени часове? Пред какви страхове се изправя таткото, когато трябва да нахрани първото си дете? А когато трябва да му обясни света и да му покаже кое е добро и кое – лошо? Дали и той самият не греши в преценката си?

Колко несигурен всъщност става родителят, докато се опитва да предпази детето си от всичко опасно, от всичко, което не е добро, което може да го нарани или да му причини дори малко страдание?

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света” (ИК „Сиела”) не е просто поредната затрогваща художествена история от Фредрик Бакман, а откровение, в което всеки (бъдещ) родител ще се разпознае.

Той отново е болезнено откровен. Комичен. Многословен. Разнопосочен. По-уплашен от всякога. Фредрик Бакман – шведският майстор на перото, който плени милиони по целия свят с „Човек на име Уве” и „Баба праща поздрави и се извинява”. Този път обаче Бакман няма просто да ви разкаже топла история, в чиито чудати герои ще се влюбите мигновено. В последния си роман „Нещата, които синът ми трябва да знае за света” шведът пише за нещо прекалено свято, през което повечето хора рано или късно минават. Нещо, което променя завинаги - появата на първото дете в живота на един родител.

Той излива душата си на страниците, стигайки до едно логично заключение – всичко, което прави един баща за новородения си син, има една-единствена цел: да направи сина си по-добър от него във всяко едно отношение!

Темата за семейните отношения е неизменна част от творчеството на шведа – от различната Елса и баба ѝ в „Баба праща поздрави и се извинява” до малкия Ноа, баща му и болния му дядо, който линее всеки ден във „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”. В последната си книга скандинавският писател описва в типичния си стил притеснението, пред което повечето млади родители се изправят неминуемо – комично, човешки, директно, без капка свян, че могат да прозвучат глупаво, некомпетентно, че са далеч от образа на перфектния родител.

„Понякога трябва да разкараме разни неща, за да освобо­дим място за нови неща, и тогава старите неща започват да ни липсват толкова много, че трябва да правим нови неща, които се преструват, че са старите ни неща.” Фредрик Бакман

Откъс

КАКВО ТРЯБВА  ДА ЗНАЕШ ЗА ОСВЕТЛЕНИЕТО  В ТОАЛЕТНИТЕ С ДАТЧИК ЗА ДВИЖЕНИЕ

Да. Ами, аз съм татко ти. Знам, че вече започваш да го проумяваш. До този момент, така да се каже, се носеше по течението и оставяше другите да вършат всичката работа, но доколкото ми е известно, сега си на година и половина и на тази възраст вече можеш да се учиш. На различни номера и така нататък. Гледам много позитивно на това, веднага ти го казвам.

Защото искам да разбереш, че тая работа с родителството хич не е толкова лесна, колкото изглежда. Трябва да се занимаваме с изключително много неща. Чанти за пелени. Детски седалки. Приспивни песни. Резервни ръкавици. Ако. Най-вече ако. Трябва да се справяме с адско количество ако. Не е нещо лично. Питай когото искаш родител. През първата година целият проклет живот се върти около акото.

Усещането за ако. Липсата на ако. Откриването на ако. Ароматът на ако. Очакването на ако. Сериозно говоря, не мога да ти обясня колко голяма част от живота на родителите преминава в очакване на ако.

„Ще тръгваме ли? Окей! А изака ли се? А? Какво? Още не? По дяволите. Окейокей. Спокойно, не се паникьосвай. Колко е часът? Да изчакаме ли? Или да се надяваме, че ще успеем, преди да е станало? Ще рискуваме! Окей? Или не е окей? Ами ако се изака по пътя? Имаш право. Окей. Тихо, опитвам се да мисля! Окей, но ако изчакаме тук и нищо не стане, какво ще правим? Ще се пробваме ли тогава? Ама като стане по средата на пътя, ще писнем: „Мааамка му! Ако бяхме тръгнали веднага, щяхме да успеем преди акото!!!“

Разбираш ли? Така е винаги, когато се размножиш. Цялото ти ежедневие се превръща във фекална логистика. Започваш съвсем спокойно да обсъждаш акото с непознати. Консистенция, цвят, час на изхождане. Ако по пръстите. Ако по дрехите. Ако във фугите между плочките на пода в банята. Започваш да дискутираш акото като метафизично преживяване. Разграждаш го на академично ниво. Когато швейцарските учени обявиха пред медиите, че са открили неизвестна дотогава частица, която може да пътува по-бързо от светлината, целият свят се зачуди от какво се състои тя. Родителите на малки деца обаче се спогледаха в унисон и просто констатираха: „От ако. Естествено, че от ако“.

А най-лошото не е самото ако. Най-лошото е, когато не знаеш. Когато видиш малките гънки по лицето на детето си и си помислиш: „Това дали...? Изглеждаше като... Но може просто да е направила гримаса? Може само да е... пръцнала? Боже господи, в самолет на „Райън Еър“ сме, нека просто е пръцнала!“. И трябва да изчакаш пет секунди. Това са най-дългите пет секунди във вселената, гарантирам ти го. Между всяка от тях има десет хиляди вечности и една жизнеутвърждаваща френска драма. И после, най-накрая, все едно се е разиграла някоя от сцените в „Матрицата“, когато времето се забавя, усещаш миризмата. Тя те удря в лицето като мокър чувал с бетон. А разходката до стаята за повиване е като пътя, изминаван от робите в Колизеума, когато са отивали да се бият с лъвове. Заклевам се, че докато се връщаш обратно, се чувстваш така, както трябва да са се чувствали войниците, които се прибират в Рим, след като са победили варварите, но на отиване имаш едно-единствено име: Гладиатор.

Когато пораснеш, ще ти разкажа за най-първото ако. Праакото, което всички бебета изакват по някое време през първото денонощие след раждането. Черно е като въглен. Сякаш се е изакал самият дявол. Няма майтап.

Смяната на пелени беше моят Виетнам.

Естествено, може би се чудиш защо повдигам този въпрос точно сега. Просто искам да разбереш как са навързани нещата. Акото е част от този свят, да знаеш. А в днешно време, когато околната среда и устойчивото развитие са толкова важни, човек трябва да е наясно каква е ролята на акото в по-широк контекст. Какво значение има то за модерните технологии.

Понеже светът невинаги е изглеждал така. Имаше време, когато не всичко беше електроника и компютри. Представяш ли си, че когато бях малък и гледахме филм и не можехме да се сетим как се казва някоя кинозвезда, нямаше как да разберем! Трябваше да изчакаме до следващия ден, да отидем в библиотеката и да проверим. Знам. Звучи откачено. Можехме и да се обадим на приятел и да питаме, но слушай само: ако никой не вдигнеше след десет сигнала, просто затваряхме и си казвахме „Ами, не си е вкъщи“. Не си е в-к-ъ-щ-и, схващаш ли?

Времената бяха други. После обаче се появи всичката технология. Интернет и мобилни телефони, и сензорни дисплеи, и какви ли не глупости, които поставиха моето поколение под огромно напрежение, когато станахме родители, разбираш ли? Всички поколения преди нас са можели да се оправдават, като казват „не знаехме“. Нашите родители така правят. Пила си вино, когато си кърмила? „Не знаех.“ Давали сте ни да ядем канелени кифли за закуска? Да седим на задната седалка без колан? Взимала си ЛСД, докато си била бременна? „Ама, моля те, не з-н-а-е-х-м-е. Беше през седемдесетте. Тогава всъщност не беше опасно!“

Но моето поколение знае, окей? Знаем ВСИЧКО! Така че, ако нещо се обърка, докато растеш, отговорността ще е моя. Обяснението, че съм действал с добри намерения, никога няма да издържи в съда. Можел съм да потърся в Гугъл. Трябвало е да потърся в Гугъл. Боже господи, защо не съм потърсил в Гугъл?

По дяволите.

Просто не трябва да допускаме грешки. Това е всичко. Ние сме поколение, което се е специализирало в едно или две неща. Имаме онлайн магазини, данъчни облекчения при ремонтни дейности, консултанти, лични треньори и връзка с „Епъл“ за обслужване на клиенти. Не пробваме сами, а се обаждаме на някого, който знае. Природата не ни е подготвила за вас.

Затова търсим в Гугъл. Четем форуми. Звъним на Медицински справки, защото почти сте си ударили главата в ръба на масата, и питаме дали това може да доведе до „психически увреждания“, защото не искаме да рискуваме шестнайсет години по-късно, когато ви скъсат на СИП математика, да си мислим: „Може би е заради онзи път? Може да е получил посттравматичен стрес?“. Окей? Не искаме да бъдем държани отговорни за това, че по цяла нощ сте си играли с проклетите си лазерни оръжия и летящи коли, вместо да учите!

Защото ви обичаме.

Това е цялата работа. Искаме да сте по-добри от нас. Защото, ако децата ни не станат по-добри от нас, какъв изобщо е смисълът? Искаме да сте по-добри, по-умни, по-скромни, по-щедри и по-неегоистични от нас. Искаме да ви осигурим най-добрите условия, които можем. Затова пробваме различни методи на приспиване, ходим на семинари, купуваме ергономични корита и притискаме продавачите на детски седалки към стената и крещим: „Най-безопасната! Искам НАЙ-БЕЗОПАСНАТА, разбирашлиме!?“. (Не че аз съм го правил, не бива да вярваш на всичко, което ти казва майка ти.)

Поставили сме детството ви под такова наблюдение, че караме къщата на „Биг Брадър“ да изглежда като чудо на почтеността. Водим ви на плуване за бебета и ви купуваме функционални, дишащи дрехи в полово неутрални цветове и просто страшно, страшно много се страхуваме да не допуснем грешка. Ужасяваме се, че няма да сме достатъчни. Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света, преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност.

Прозрението, че от един момент нататък ще дишаш през нечии чужди дробове, те връхлита тежко, когато не си подготвен.

Всичко, което искаме, е да ви защитим. Да ви спестим всички разочарования, неуспехи и нещастни влюбвания. Но нямаме абсолютно никаква представа какво всъщност правим. Да отглеждаш деца, в много отношения е като да караш трактор в стъкларски магазин. С гипсирани крака. И свалена пред очите шапка. Пиян.

Но въпреки това смятаме да опитаме. Goddamnit. Защото искаме да бъдем възможно най-добрите родители. Това е всичко.

Превод от шведски език: Любомир Гиздов