Време за приказки: Майсторът на играчки от Краков (откъс)

Страната на играчките съществува. И никога не е била толкова реална, колкото във впечатляващия дебют на американската писателка Рейчъл Ромеро "Майсторът на играчки от Краков".

Имало някога една малка кукла на име Каролина, която живеела в страна далече от света на хората. Но кралят и кралицата били свалени от власт и внезапен вятър се извисил над Кралството. Той отнесъл с магия Каролина в света на хората, в Краков, за да събере пътищата на малката кукла и на Майстора на играчки – човек с необичайна сила и тайнствено минало.

Ромеро смесва тъжни факти от историята с мотиви от стари приказки, класическата среща между доброто и злото, слива магия, истина и фолклор във вдъхновяваща история за малки и големи, в която любовта и приятелството се оказват най-силното оръжие.

„Майсторът на играчки от Краков“ е написана вълнуващо в духа на „Лешникотрошачката“ и „Крадецът на книги“. За загубите, които трябва да преживеем, но също така и разказ за надеждата и обичта, крепящи и в най-тъмните времена човешкото в нас.

„Моля ви, бъдете мили.

Моля ви, бъдете смели.

Откъс

Глава първа

Единственият възрастен, който посети домакина ѝ, без да е придружен от деца, бе пекарят от малкия Краков, този път от плът и кръв, мъж на име пан Домбровски. Донесе сладкиш на майстора, гарниран с множество оплаквания за неблагодарната си жена и поетите и художниците, които се събирали в съседното на пекарната кафене. Любимата му тема обаче явно бе страната, в която живееха, Полша.

– Мислех, че ще бъдем велика нация, когато станем независими – каза Домбровски. Въртеше се близо до масата в задната част на магазина, където дърводелецът работеше, когато нямаше клиенти. Тялото му, което бе кръгло като малката питка, която майсторът бе изял на закуска, запълваше цялото пространство пред Каролина и ѝ пречеше да види нещо друго.

– Ние сме велика нация – усмихна се нейният домакин към пекаря. – И Краков е велик град. Все пак колко други градове могат да кажат, че са основани от принц, преборил се с дракон?

– Пфу! Дракони не съществуват. Прекарвате прекалено много време покрай играчките си и с вашите приказни истории, Кирил – каза Домбровски. От устата му летеше плюнка като душ и една капка падна на бузата на Каролина. Тя искаше да я изтрие с крайчеца на червената си пола, но не можеше да рискува да помръдне.

Какво се бе случило с Домбровски, та бе загубил вярата си в дракони? Дали някога изобщо бе вярвал в тях? Каролина се надяваше. Един цял живот, изживян без вяра в чудеса, би бил невероятно тъжен и скучен.

– Германия, ето това е велика нация – продължи пекарят. – Не чухте ли? Германската армия е нахлула в Австрия и Чехословакия и е казала, че тези страни вече са нейни. Никой не спори с германците. Представете си само да си способен да направиш това!

Насочи големия си юмрук към масата, за да наблегне на думите си, и Каролина се претърколи на една страна.

– Адолф Хитлер е прекалено агресивен – каза дърводелецът, като изправи куклата. – Няма нищо хубаво в това, което прави.

Домбровски сви рамене.

– Фамилията на баща ви бе Биркхолц, нали? Май е немско име. Трябва да се гордеете, че вашата родина набира такава сила и престиж.

Приятелят му отвори уста, за да протестира, но пекарят не му даде възможност.

– Какво има в Полша? Сол, борови дървета и картофи. Трябва да продадете тази стара дупка и да се върнете в Германия с всичките пари, които баща ви остави. Сигурен съм, че ще ви приемат с отворени обятия. Скътали сте си парите, нали?

– Бих се отказал от всички пари, ако можех да върна родителите си – каза другият мъж.

Но Каролина знаеше, както и той със сигурност бе наясно, че в това отношение смъртта играе честно; никакво количество пари не могат да откупят обратно никоя душа.

– Все пак е хубаво, че имам този магазин. Приятно ми е да си мисля, че помагам на хората да забравят последната война.

– Едва ли – изсумтя пекарят. – Всички в Краков загубиха по някой близък и никакви дрънкулки няма да ги накарат да забравят. Но вие няма да се откажете от глупавите си мечти, нали, Кирил? Хората вече дори не ви наричат така, знаете го, нали? За тях вие сте вече просто Майстора на играчки.

– Нямам нищо против – сви рамене дърводелецът. – Поне ме познават заради работата ми.

– Не разбирате от дума и туй то – подбели възмутено очи Домбровски. Обърна се и се запъти към своя магазин, мърморейки си под носа.

Каролина си помисли, че животът и на двамата мъже щеше да бъде много по-хубав, ако пекарят можеше да разбере простичката красота, която Майстора на играчки внасяше в света. Но тя осъзнаваше, че не може да промени възгледите на Домбровски; щом се подиграваше на идеята за драконите, никога нямаше да повярва в Страната на играчките и нейните обитатели.

Домакинът ѝ се отпусна на стола, когато вратата на магазинчето се затръшна.

– Може би е прав – прошепна си той. – Имам този магазин от почти двайсет години и какво мога да покажа на хората?

Хората обичат играчките, които той прави, помисли си Каролина, а това донякъде бе знак, че обичат и техния създател. Неговото въображение и сръчни ръце ги създаваха от нищото. Това трябваше да значи нещо.

– Иска ми се родителите ми да бяха живи – мъжът вдигна Каролина и я върна обратно на лавицата. – Те също умряха във войната заедно с всичко добро, знаеш ли... В днешно време поетите пишат за края на света вместо за истинската любов и художниците рисуват това, което виждат през пушечния дим на бойното поле, вместо приказни създания.

Ако бе дете или друга кукла, Каролина можеше да го утеши. Но той бе възрастен. Желанията, които споделяше с нея, изглеждаха прекалено големи, за да бъдат пришити в обикновен плат и прежда, а и освен това тя самата първо трябваше да открие своята магия. Необходимо беше съвсем скоро да се впусне навън, по широкия свят. Това означаваше, че щеше да се наложи да напусне магазинчето и неговия собственик... завинаги.

Щеше да ѝ бъде по-лесно да го стори, ако не го бе видяла да плаче.