Как се стигна до тук и какви са изводите
Илюстрация: Shutterstock
Веднъж приятелка ми сподели страшна тайна – убила коте като малка. Била на 5 годинки и скочила неудачно от стола върху главата му. Чувството за вина я мъчи през целия й живот. Тогава дори не можех да си представя, че нещо подобно може да се случи и на мен.
Коте-алпинист
Взехме си котето Куся, когато малкият ми син беше на 3 годинки. Първоначално бяхме уверени, че то е котарак и затова го нарекохме Кузей. Но с появата на половите белези го преименувахме.
Котето растеше палаво и игриво, но още по-палав беше малкия, който периодично го взимаше и го качваше на най-високите места вкъщи (например на втория етаж на детските легла) и наблюдаваше как ли ще слезе от там. Ако животното се бавеше, той лекичко го побутваше към края и внимателно следеше как то лети надолу и пада на пода. Всички разговори, наказания, викове бяха безполезни: котето усвояваше все нови и нови височини.
Няколко месеца, след като взехме котето, с мъжа ми стигнахме до няколко извода:
- Детето е още много малко, за да имаме домашен любимец;
Трудностите закаляват котките и така петмесечното животно с подобен „учител“ се научи с лекота да лази по шведската стена и корнизите.
- След година стана ясно, че с котката всичко беше наред, и ние въздъхнахме с облекчение. Но най-страшното е било пред нас.
Поглед отгоре
Учейки се на екстремни трикове, котката започна да се интересува от улицата. На прозорците на балкона имахме стопери, които позволяваха те да се отворят само на 10-15 см, не повече. Но на Куся това не й беше достатъчно. Няколко пъти с ужас заварвах котката, която стоеше на перваза на прозореца, но тя спокойно се връщаше обратно и аз въздъхвах с облекчение.
Това, че съм направила непоправима грешка разбрах, когато чух вика на големия ми син: „Той го изхвърли! Мушна си ръката през процепа и го бутна!“ Големият беше изплашен, а малкият изглеждаше така, все едно не става дума за него. Оставих децата сами и тръгнах навън. Още в асансьора си казах – работата е зле, ние сме на осмия етаж. Утешаваше ме само едно – котките обикновено оцеляват.
Намерих я седяща под един храст. Беше в шок, но дишаше и ужасено се оглеждаше. Във ветеринарната клиника й направиха преглед и казаха, че ако няма вътрешен кръвоизлив, ще живее, ако има – уви.
Цяла нощ наглеждах котката – тя седеше в ъгъла и изплашено се озърташе. А през деня умря.
Как да им кажа?
Докато малките бяха на детска градина, четох в интернет и се чудех как да им кажа? Навсякъде пишеше, че трябва да се каже истината и детето е длъжно да приеме смъртта на домашния си любимец. Но аз още сутринта бях видяла как косо големият гледа малкия и се опасявах от обвинения.
Малкият се държеше така, все едно нищо не се е случило и аз се притеснявах какво става в главата му. Помогна ми да взема решение моята шефка, която каза, че детската психика трябва да се щади и истината в този случай няма място.
Излъгах. Казах, че котката съм завела в болница, където се е почувствала по-добре и после е избягала. Гледах как по-големият ми син преживя това, колко много търсеше котката по улиците, но знаех, че така е по-добре – нямаше да обвинява брат си. Не съжалявам за това решение и до ден днешен, защото след година малкият каза, че знаел, че Куся е умряла и че той я е убил.
Изводи
Вече минаха много години. Но в онзи момент му казах истината. Сто пъти говорихме с него за това, че не е виновен за нищо. И той се успокои. А за себе си направих следните изводи:
- Домашен любимец може да имаме, когато децата са готови да го приемат – да го обичат, да се грижат за него, а не да го мъчат.
- Домът трябва да бъде обезопасен и пригоден за животното.
- Лъжата не винаги е нещо лошо. Подобни детски травми, като смъртта на животно, се лекуват много трудно. А ако детето чувства вина, трудността се увеличава.
В момента все още си нямаме домашен любимец, но всичко е възможно.
Текст: Юлия Евстигнеева/detstrana.ru, превод: Надя Горанова
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари