Мамин опит: Съжалявам, че тръгнах на работа

Разказ за това как понякога представите се разминават с реалността

08 март 2019 г.

Снимка: Shutterstock

Работеща майка, която гледа малко дете, днес не е изненада за никого. И аз поработвах почасово, когато бях по майчинство, докато синът ми спеше или беше на разходка с мъжа ми. Когато стана на 3 ми предложиха хубава, престижна и високоплатена работа в офис. В крайна сметка нещата се оказаха не чак толкова розови…

Подписвайки договора, нямах чувството, че предавам детето. Беше ме хванал страх от неизвестното – тази „ваканция“ досади именно на мен, а сега ще мога да се върна из плена „отпуск по майчинство“ и да се развивам професионално! Да, и парите няма да бъдат излишни: мъжът ми заработва достатъчно, но искаме да продължим строежа на вилата, да направим ремонт, да отидем на пътешествие в Европа, да запишем малкото на басейн и гимнастика.

За сина ми не се вълнувах – той нямаше да остане с чужди хора. От детската градина го спряхме, защото започна често да боледува, а вместо бавачка, щеше да го гледа баща ми. Той току-що се беше пенсионирал и се чудеше с какво да се занимава. Беше готов да ни помага безплатно и то бе разумно. Естествено, не се нае да поеме всички мои задължения – договорихме се, че обяда и вечерята си остават за мен.

Тръгването на работа се оказа фантастично събитие на фона на скучната рутинна грижа за детето. Нови задължения, нови програми, кореспонденция на английски… Не се боях от трудностите и знаех, че мозъкът ми, поръждясал от дългото отсъствие от работа, ще се научи пак да обработва огромни количества информация и ще ми става все по-лесно. Останалите условия на работа също бяха прекрасни, особено приятните колеги и красивия офис в центъра.

Още след първите две седмици стана ясно, че представите ми за работата се разминават с действителността. Планирах да се прибирам по-рано, да приготвям вечеря и да си играя със сина ми. Вместо това, зарината с новите задължения, не успявах за нищо, и се прибирах вкъщи не по-рано от осем вечерта, а понякога и в девет. Невероятно изморена от всичко, включително и от общуване, загрижена за редица малки и големи задачи, както и едва преодоляла престоя си в задушния градски транспорт…

А най-важното бе, че в тези няколко часа преди да си легне, синът ми имаше три пъти по-голяма нужда от внимание! Сутрин ме изпращаше с протяжен плач: „Мамо, не трябва да ходиш на работа! Лягай да спиш!“, а вечер, в момента, в който прекрачех прага, увисваше на шията ми с думите: „Мамо, поноси ме!“ Знам теорията за привързаното родителство, носех го на ръце, докато подреждам всичко разпиляно през деня, чистех и готвех вечерята. След като го приспях, продължавах да чистя и готвя, взимах си душ и се опитвах да чета преди лягане, но заспивах още на първата страница.

Така минаха седмица-две и разбрах, че дълго време няма да издържа на това темпо: ще ме хване или невроза, или депресия. След като семейството ми не може да ми помогне повече, би следвало да делегирам останалите си домашни задължения. Фирмите за почистване решиха проблема дори и с гладенето – най-сетне почивните дни станаха отново почивни, а не смяна на умствения труд с физически. С храната се оказа още по-лесно. Не, не говоря за пица, а за нови фирми, които предлагат вече нарязани продукти в необходимо количество, което ми отнемаше три пъти по-малко време, за да приготвя вечерята.

Но дори и това не реши основния проблем. Освободи ми се известно време вечер, но да се занимавам със сина ми нямах сили. Прегръщах го или му четях книжка, но вътрешно ме глождеше вината. Най-близкият ми и любим човек растеше без мен, бях го предала. Сърцето ми казваше, че трябва да бъда до него в тези най-важни първи години. Но обществото поощрява: работата е нещо здравословно, ти повече не си просто по майчинство, учиш нови неща, гримираш се, носиш рокли и обувки на ток, общуваш с хора, развиваш се и се утвърждаваш в света на зрелите хора, които до един са успешни.

Искам сега някой да ми каже, че нямам никаква идея за Настоящата Работа в Големия Бизнес. Сигурна съм, че развитието и реализацията на младите майки би следвало да продължава максимум до 4 часа дневно. А офисната работа пет дни седмично до късна вечер е робство, прикрито зад красиви думи. Разбира се, бих мислила по друг начин, ако имах ипотека или тежко болни роднини, на които им е необходимо дългосрочно лечение. Но нямам и новия телефон или двуседмичната почивка на море не променя трагедията между мен и сина ми.

Ние сме нещастни и разделени един от друг. Когато мъжът ми му казва да се прибират след разходката вкъщи, при мама, малкият отвръща: „Мама е на работа.“ Аз съм отговорен човек и това не ми позволява да се върна назад към познатата рутина вкъщи. Днес ми се струва, че бих ценила всеки момент със сина ми, бих го прегръщала и целувала сто пъти повече. Жал ми е, че няма да мога да върна изгубеното време. Надявам се в бъдеще да успея да възстановя отношенията с детето ми и да му дам изгубената в момента топлина.

Ако днес бих могла да се върна назад и да дам на себе си или на някой друг в подобна ситуация съвет, бих казала: „Слушай майчиното си сърце и никой друг. Само ти знаеш какво е най-доброто за теб и детето ти.“

Текст: detstrana.ru, превод: Надя Горанова

 

Коментари
Последни видеа