Отказвам да дам на децата си телефон

Имам три деца, на 12, 11 и 9 години. Нито едно няма телефон, но твърдят, че всичките им приятели си имали още от втори клас. Сигурно съм най-злата майка на света.

Защо не им позволявам?

Ами, те не ходят никъде без придружител. Футболна тренировка? Имам номера на терньора, а и съм на трибуните през цялото време. На гости са на приятели? Познавам родителите им. Имат активности след училище? Контактът ми с преподавателя е на един бутон разстояние. Най-големият ми отиде на първия си бал за завършване на началното училище миналата година и му дадох един от старите си апарати. Звънна, като прикрючи веселбата, и го прибрахме. В такива ситуации съм 100 % „за“ да им дам телефон за временно ползване. Но за ежедневна употреба? Нямат шанс.

Все още не.

Имам телефон и съм дигитално свързана всяка минута от всеки ден. Заливат ме новини, напомняния за събития от календара ми, ъпдейти от социалните мрежи, съобщения и всичко останало. Ако не му спирах звука през по-голямата част от деня, терефонът щеше да е като постоянна аларма, целяща да ме срине от стрес. Другият момент е, че като възрастен имам достатъчно здрава „цедка“ за информационния поток и отсявам кое е важно и кое не.

За щастие, самочувствието ми не се имерва в броя натрупани лайкове под снимка

Социалният ми статус не се определя от хората, които ме затрупват с покани за приятелство във Facebook.  Мога да се изолирам от цялата глупост и излишен шум на интернет и го правя, като ми дойде в повече. Да си починеш от технологиите е здравословно не само за разсъдъка ни, но и аз умението ни да сме адекватни в общуването лице в лице.

Обратно към децата ми. Те тепърва съзряват. В една минута са раздразнени и готови да воюват с целия свят, на следващата са в еуфория, че ритат мач. Най-големият проблем за тях под карантина от коронавируса не бе липсата на контакт с връстници, а избора на филм за гледане. Справят се добре в училище, обичат животните и си умират от кеф да тестват границите на търпението ми с всяка своя беля.

Да си призная, налагам им все по-сериозни ограничения. Не съм техен приятел – приятели имат с купища. Аз съм тяхна майка. И работата ми не е да ги правя щастливи всяка секунда, а да ги отгледам като достойни човешки същества, които ще влияят положително на света.

Не мога да си представя децата ми всяка сутрин да се събуждат бомбардирани от новини за бунтове, стрелби и брутално насилие. После да получат 500 съобщения още преди закуска от приятели, спекулиращи с новини, които не разбират напълно. Не си представям как децата ми гледат с ококорени от ужас очи клипчета с хора, които са псувани, бити,  закопчавани с белезници, или по-лошо. Не си представям какво е да влязат в YouTube и да попаднат на клип с „предизвикателство“, което може да ги накара да се самонаранят. Не си представям как започват неангажиращ чат с някой, който го играе супер невинен и възпитан, и се пивързват към него емоционално,  само за да разберат, че намеренията ме са били изключително гнусни и откровено подсъдими. Няма да позволя цялата мръсотия на света да се изсипе в ръцете и душите на децата ми заради устройство, което доброволно съм им дала.

Не съм готова децата ми да порастнат. И те не са

С това да бъдеш възрастен идват доста привилегии. И отговорности. Всичко това ще се случи с времето, постепенно, когато са емоционално, социално и физически достатъчно големи, за да го понесат. За сега са само деца. Още гушкат плюшени играчки и катерят дървета. Обичат да завием неочаквано към магазина за бонбони и стоят до късно, ако съм им обещала заря.

Не съм готова да загубя тези моменти.

Чанъл Шуенк за Scary Mommy