Приятели по време на майчинство

Бях социопат през първата година и половина от майчинството си. Три поредни часа сън на нощ бяха лукс, който ми върна килограмите от бременността.

Паралелно с това продължавах да работя като журналист, пишейки от вкъщи. Влизах в ресторант, само за да го представя с ревю. В редките случаи, в които ползвах почасова помощ от баба, отивах на концерт.

Независимо дали говорим за Стинг или „Ъпсурт“

изкарвах до средата и се измъквах с паническия страх, че моята звезда е вкъщи, растат ѝ зъби и се опитва да разбие нечия гръдна кост с пластмасов жираф, докато аз си спомням какво правят белите хора в петък вечер.

Осъзнах колко самотно приключение е майчинството ми след поредния ден, в който ме търсиха само  хора, които ги „дават по телевизора“.

Бях първата в сплотената ни женска компания, която се реши да има дете. Като всеки „революционер“ на личния фронт отнесох доста  вербални факли, които звучаха горе-долу така:

- „Кръчма след час на нашето място. Не можеш ли да Го оставиш на съседите?“

- „Жена, стегни се, приличаш на барбарон! Бабичките от групата ми по пилатес са по-жизнени от теб! Цъкни в YouTube нещо, тренировчици, да свалиш малко…“

- „Не ми се събира по къщите. Предпочитам да седна с хора, които не кърмят на масата.“  

Бях се превърнала в извънземен вид за момичетата, които смятах за повече от сестри. Приятелството ни мина на командно дишане, но трети лица ме „сватосаха“ с обща позната, която беше родила малко след мен. Доста по-възрастна, самотна майка. Беше бойна, забавна и с

Речников запас, който не се изчерпваше до десет синонима за ходене по голяма нужда при децата

Общите ни разходки прераснаха в дълги обяди, които почти ми върнаха надеждата, че съм намерила оазис встрани от глутницата майки, превърнали меренето на белег от секцио в спортна дисциплина.

Разбрах, че съм се заблуждавала, когато тази жена се разсърди, че не съм ѝ казала за старта на записванията в една ясла в квартала. Тя: „Ти май опитваш да ме саботираш нещо?“. Аз: Unfriend.

В същото време се преоткрих с колега от вестника, който живееше наблизо и чиято връзка се беше развила светкавично като моята – искра и планове за дете месец след първата среща.

Събрахме се заради децата, но кликнахме моментално. Бяха ми нужни 20 минути лаф на пейка в парка, за да си задам въпроса „Как не сме го правили досега?“. Десет години по-късно тази двойка е щастливо емигрирала в Дубай, но сме си близки.

Истинският купон настъпи в детската градина, където бавно, но сигурно покрай приятелствата на децата ни се зароди стабилна другарска общност.

Ресторанти, почивки, откраднат час за бира или кафе по време на урок по рисуване, малко лични драми, раждане на втори деца (при тях, аз се разделих, но свирих край на мача с размножаването преди това).

И така до деня, в който забелязах, че в общия ни чат отдавна не се случва нищо, което да ме касае пряко. Децата ни учеха в различни училища и съвсем естествено комуникацията се разсъхна. Избрах опцията Leave and Delete без драма. Просто вече съм прекалено стара, за да поддържам бял шум в телефона си за бира на пейка в парка от една пролет до следващата.

Надежда Попова