Всичко за майка ми

„Какво правите? Аз само да ви проверя, ей така, имате ли си ядене, добре ли сте…“. Така започва всеки разговор с майка ми в дните, в които нямам рожден ден и не е Коледа.

Телефонът стана най-добрият ѝ приятел, след като второто дете на брат ми разби патриархалната идилия на малкия град и ѝ връчи ключовете за самостоятелно жилище.
Когато си на прага на 60-те, а активната част от живота ти е минала в грижите за съпруг-алкохолик, ергенският начин на живот добива уютни спартански измерения. Денят ти минава в цех, в който шума и прахта са не по-малко детоксикиращи от тираджийския речник на шивачките. Ходиш до тоалетна под час,

В пушпаузата обсъждаш новия нос на някоя фолк певица

Сравняваш сметките за парно, плюеш по робовладелеца, който плаща повече на виетнамски тийнейджър за завършването на поръчка пуловери. И се прибираш. Затваряш се в балон от бира и индийски сериали, и захапваш телефона.

Днес се шокирам от информационния поток, който се излива от малката ѝ кухня. В сравнение с битовия отчет по секунди на майка ми нивото на река Дунав в сантиметри би звучало направо еротично.

Баща ми почина преди 15 години. След играта на нерви с пиянски скандали и зашиването му към реалността всеки път, щом посегнеше към ракията, тя не пожела нов мъж.
Той беше първата ѝ любов, бяха заедно от абитуриентския бал, и през по-голямата част от съзнателния си живот реално го отглеждаше. До степен, в която с брат ми постепенно минахме на автопилот в развитието си.
Беше виждала класната ми само на снимка в годишника.
Апартаментът се разпадаше до степен, в който беше немислимо да поканя приятели.
Джобните и читавата храна винаги са били мираж. Елементарният интерес към приятелите ни също.
Имам луд късмет, че като тийнейджър попаднах на компания, в която еквивалента на Господ бяха Тери Пратчет и прогресив метъла. Бяха мутренските гладни години, в които момчетата редовно подаряваха пръстени, спечелени от „Тука има, тука нема“ на момичетата в междучасията.
Дрехите на брат ми сами се появяваха в гардероба, обикновено омалели от чичо ми. Моите бяха втора ръка, купени със стипендия. Разговори за живота, вселената и всичко останало  никога не са водени с нас.

Какво животно е секса и хапе ли?

Кандидат студентската кампания в Студентски град ли се прави, или и на други места в София? Все „интелектуални въпроси“, чиито отговор сме намирали на улицата.

В същото време обезценяването на всяко постижение и дребно усилие да надскочиш статута на битово зомби от панелката се подценяваше като за световно.
На първите ми изпити за университета при 70 % двойки изкарах една от малкото петици. Майка ми „щедро“ предположи, че съм заковала три.  

На 19 спечелих конкурс за радиоводещ с едно есе и се махнах от града. В ерата на фонокартите и аналоговите телефони все намираше начин да ме открие, за да поиска пари. Трансферът ми в „голямата София“ в нейната глава значеше автоматичен приход на кеш.
Следвах задочно, изплатих си образованието сама и спрях да ѝ говоря, защото освен издръжка след смъртта на баща ми тя  искаше и внимание.
Дадох ѝ втори шанс, когато станах родител на свой ред. Детето ми заслужаваше свеж старт в отношенията с баба си, необременен от тихия ми цинизъм към нея.

Теди Огнянова