Мама и смисълът на живота

Откъс от новия роман на Ървин Ялом. Покъртителен

19 Юли 2016 г.

Замъглени сънища, в които прелитат отчаяние и страхове, любов и копнеж, скръб и самота, смърт, смисъл на съществуването, свобода... Всичко това се преплита и прелива в шестте въздействащи истории, събрани в новата книга на Ървин Ялом "Мама и смисълът на живота“. Разказът, дал име на сборника, е заченат в един сън, от който побиват тръпки. Преди да излезе на пазара от "Колибри", ви предлагаме откъс в превод на Владимир Молев.

"Защо помахах на мама в съня си? От дете не съм й махал. Кога ли е било за последно? Може би онзи следобед преди повече от половин век, когато бях на осем и тя ме заведе в кварталното кино „Силван“, близо до бакалията на баща ми. Макар че салонът беше полупразен, мама се разположи до един от кварталните побойници, с една година по-голям от мен.

– Мястото е заето, госпожо – изръмжа той.

– Да бе, заето! – изсумтя мама презрително, настанявайки се удобно.

После подхвърли на висок глас:

– Вчерашен келеш, тръгнал места да пази!

Идеше ми да потъна в керемиденокафявата плюшена седалка. По-късно, когато светлините угаснаха, посъбрах смелост и бавно обърнах глава. Онзи седеше няколко реда зад нас с приятеля си. И не, нямаше никакво съмнение, гледаха ме мрачно и ме сочеха с пръст. Единият размаха заплашително юмрук и прошепна: „Ще видиш после!“.

Така мама ми опропасти ходенето в кино „Силван“. То вече беше вражеска територия. Не можех да припаря там, особено през деня. Ако исках да не изпусна някой епизод от поредиците, които прожектираха в събота – „Бък Роджърс“, „Батман“, „Зеленият стършел“, „Фантомът“ – трябваше да влизам в салона след началото, да си намеря място в тъмното, някъде в дъното, близо до вратата, и да си тръгвам, преди да светнат лампите. В махалата нямаше по-страшно нещо от това, да те набият. Не беше кой знае какво да ти шибнат един, да те халосат в брадичката – на всеки може да се случи. Както и да те ударят, да те ритнат, да те подсекат отзад. Но да те набият – о, боже мой! Как се изтрива такова петно? Какво остава от теб? Излизаш от играта, до края на живота си носиш дамгата „него го набиха“.

И защо помахах на мама? Защо й помахах сега, след като в продължение на години живяхме с нея в условията на неизменна враждебност? Тя беше суетна, властна, нахално любопитна, подозрителна, злобна, инатлива и смайващо неграмотна (но интелигентна, това дори и аз го виждах). Не помня нито един случай да ми е било приятно с нея. Нито веднъж не изпитах гордост, нито веднъж не ми мина през ума мисълта „Радвам се, че тя ми е майка“. Езикът й беше като камшик и шибаше злостно всички наред, единственото изключение бяха баща ми и сестра ми.

Аз обичах леля Хана, сестрата на татко. Харесвах нейната благост, топлотата й, нейните печени на скара наденички, обвити в хрупкави резенчета шпек, несравнимия й щрудел (рецептата завинаги ще остане тайна за мен, тъй като синът й отказва да ми я изпрати, но това е друга история). Най-вече обичах да ходя при леля Хана в неделя. Това беше почивният ден на нейното магазинче в Нейви Ярд, Вашингтон, и тя ми позволяваше по цял следобед да играя безплатно на пинбола. Нито веднъж не ми се скара, задето подпъхвах нагънати хартийки под предните крачета на машината, за да забавя спускането на топчето и така да отбележа по-висок резултат. Нескритото ми обожание към леля Хана предизвикваше злобни нападки от страна на мама. Мама си имаше готов поменик с недостатъците на зълва си: колко е бедна, не обича да работи в магазина, не е практична, мъжът й е глупак, няма и капчица достойнство и винаги приема подаяния.

Английският й беше кошмарен, говореше със силен акцент и често използваше думи на идиш. Никога не идваше в училище, нито за тържествата, нито на родителските срещи. И слава богу! Настръхвах при мисълта, че приятелите ми ще я видят. Постоянно се карахме, опълчвах й се, крещях й, избягвах я и накрая, като юноша, съвсем спрях да й говоря.


Голямата загадка на детството ми беше защо я търпи татко. В паметта ми са се запечатали прекрасни мигове от неделните утрини, двамата с него играем шах, той весело припява на някоя руска или еврейска песен, пусната на грамофона, и поклаща глава в такт с мелодията. Но рано или късно, гласът на мама разтреперваше утринния въздух от горния етаж: „Gevalt, Gevalt, престанете вече! Vay iz mir, стига с тази музика, стига с този шум!“. И без дума да каже, татко ставаше, спираше грамофона и продължавахме да играем в тишина. Колко пъти съм се молил: „Хайде, поне веднъж й дай да се разбере!“.

Защо й помахах? И защо сега, в заника на живота ми, я попитах: „Как се справих, мамо?“. Нима е възможно – от това направо ми прилошава – целият ми живот да е бил подчинен на желанието да отговоря на очакванията на тази жалка женица? Откакто се помня, съм се стремил да избягам, да надскоча миналото – еврейското селце нейде в Русия, пътуването в трюма на кораба, гетото, талита, молитвите, черния габардин, бакалията. Цял живот съм търсел свобода и развитие. Нима накрая ще се окаже, че не съм успял да оставя зад гърба си нито миналото, нито майка си?

Как завиждах на приятелите ми, чиито красиви и великодушни майки ги подкрепяха и разбираха. И колко е странно, че сега тези мои приятели не поддържат връзка с майките си, не им се обаждат, не им ходят на гости, не ги сънуват, дори не се сещат за тях толкова често. А аз трябва да гоня мама от ума си по няколко пъти на ден и макар че са минали десет години от смъртта й, пак несъзнателно протягам ръка към телефона да й се обадя.

О, мога да му дам съвсем разумно обяснение. Чел съм лекции по този въпрос. Обяснявам на пациентите ми, че на малтретираните деца често е трудно да превъзмогнат ненормалните си семейства, докато тези с добри, обичащи ги родители, се отделят много по-безпроблемно. Все пак нали точно това е задачата на добрия родител – да помогне на детето си да напусне дома.

Разбирам го, но не ми харесва. Не ми харесва мама да ми се явява всеки ден. Не ми е приятно, че така се е настанила в глъбините на съзнанието ми, че няма как да я изкарам от там. И най-вече не ми е приятно, че в края на живота ми се чувствам длъжен да попитам „Как се справих, мамо?“.

Сещам се за големия й мек фотьойл в старческия дом във Вашингтон. Препречваше входа на стаята й, от двете му страни стояха като часови масички, отрупани с поне по един екземпляр от всяко мое произведение. Купчините от над десет книги и още два пъти по толкова преводни издания се клатушкаха, сякаш всеки момент ще се срутят. Нужен е само един лек трус, мислех си, и тя ще се окаже погребана под книгите на сина си.

При всяко мое посещение я заварвах на този фотьойл с две-три от книгите ми в скута си. Държеше ги, вдъхваше миризмата им, милваше ги, какво ли не ги правеше, само не ги четеше. Зрението й не позволяваше. Но и преди очите й да се замъглят, тя пак нямаше да ги разбере, единственото й образование беше краткият курс за получаване на американско гражданство.

Аз съм писател. Майка ми не може да чете. И въпреки това аз търся от нея отговор на въпроса за стойността на сътвореното от мен. И как ще я измери? По миризмата, по тежестта на книгите? По кориците, по лъскавите като дъната на тефлонови тигани обложки? Та тя така и не позна старателните ми изследвания, приливите на вдъхновение, придирчивото търсене на точната дума, на бягащия елегантен изказ. Какъв е смисълът на живота? Смисълът на моя живот? Олюляващите се по масата на мама купчини книги са пълни с претенциозни отговори на този въпрос. „Ние сме търсещи смисъла създания – писал съм, – които трябва да се справят с неудобството, че са захвърлени във вселена, която сама по себе си няма никакъв смисъл.“ И за да избегнем нихилизма, обяснявах аз, си поставяме двояка задача. Първо си измисляме или откриваме осмислящо живота начинание, което да е достатъчно солидно, че да оправдава живота. А след това трябва да се накараме да забравим, че сме го измислили, и да се убедим, че не сме го измислили, а сме го открили, че то си съществува независимо от нас.

Макар да се преструвам, че приемам по еднакъв начин различните решения на въпроса за смисъла, тайно ги разпределям по стълбицата на бронзови, сребърни и златни. Някои хора са водени от стремеж за победа и отмъщение; други, оплетени в мрежите на отчаянието, мечтаят само за покой, разлъка и бягство от болката; трети отдават живота си на успеха, богатството, властта, истината; четвърти дирят надхвърляне на егото и се посвещават на кауза или на друго създание, било то любим човек или някое божество; пети намират смисъла в това, да служат, да се себеосъществяват или да творят. Изкуството ни е нужно, твърди Ницше, за да не ни убие истината. Затова аз смятам творчеството за златната пътека и превърнах целия си живот, всичко преживяно и бленувано в димящо торище, от което се мъча да измайсторя нещо ново и красиво.

Но сънят ми казва друго. Той твърди, че съм посветил живота си на съвсем друга цел – спечелването на одобрението на мъртвата ми майка."

Роден във Вашингтон през 1931 г., Ървин Д. Ялом е почетен професор в Станфордския университет, автор на редица уважавани от критиката бестселъри, изключително търсен психиатър и терапевт. Българската публика вече познава неговите „Все по-близо всеки ден” и „Дарът на терапията”, смесващи експеримент и философски наблюдения. С годините Ялом успява да примири двете си големи страсти - литературата и психотерапията, защото е убеден, че целта им е една и съща: да помагат на хората по пътя към повече свобода и спокойствие. По великолепния роман „Когато Ницше плака“ е създадена американско-българска продукция с участието на Арманд Асанте, Бен Крос и Катрин Уиник.

Източник: "Колибри"

Още от Да поговорим

Наслаждавате се на времето, прекарано заедно.

Снимка: Shutterstock

42 неща, които се променят в живота след раждането на дете (2 част)

Празнично украсена маса за партито. Снимка: Getty

 

Baby Shower: какъв празник е и как се празнува

Самотата не означава просто да си сам.

Снимка: Shutterstock

Самотата настъпва тогава, когато сме сами, въпреки че не желаем да сме сами

Полезно е бебето да пълзи.

Снимка: Shutterstock

Пълзенето намалява риска от астма при бебетата

Момиче яде разнообразни храни. Снимка: Getty

Ям, когато съм в стрес: грешният модел, който родителите насаждат

Най нови

Отворена книга, кафе, люляк. Снимка: Getty
 

Наслаждавате се на времето, прекарано заедно.

Снимка: Shutterstock

Празнично украсена маса за партито. Снимка: Getty

 

Вижте още

Снимка: Guliver / iStock

Здраве

Ръст и тегло на бебето до 1 година

Какви са нормите месец по месец и на какво може да се дължат отклоненията от тях

Снимка: Guliver / iStock

Здраве

9 ранни признака на аутизъм

Главната задача на родителите е да ги разпознаят

Илюстрация: Guliver / iStock

Здраве

Ужас: детето има глисти

Как да разпознаем паразитите и какво може да направим

По възраст

Отворена книга, кафе, люляк. Снимка: Getty
 

Наслаждавате се на времето, прекарано заедно.

Снимка: Shutterstock

Да поговорим

42 неща, които се променят в живота след раждането на дете (2 част)

Колкото и да сте подготвени за новите страни в ежедневието ви, пак ще останете изненадани от някои

Празнично украсена маса за партито. Снимка: Getty

 

Бременност и раждане

Baby Shower: какъв празник е и как се празнува

От къде идва традицията, която става популярна и у нас

Полезно е бебето да пълзи.

Снимка: Shutterstock

Здраве

Пълзенето намалява риска от астма при бебетата

Вижте защо вдишването на малко прах е полезно за вашето дете
-->