Черти на характера, които показват, че едно дете не е обичано

Един ден в тема на един от многото форуми за психолози настъпи същински бум: започнахме да говорим за детските травми на нашите пациенти, получени от родителите им. Всички те бяха пропити от една и съща болка: майка ми/баща ми бяха прекалено строги с мен и сякаш изобщо не ме обичаха.

Подозирам, че много от нас са споделяли личните си истории, представяйки ги за чужди. С всяка една от тях се появяваше една или друга черта, която беше вкоренена в характера на травмирания човек. Някои от тях се повтаряха толкова често, че ги наричахме „портрети на необичаното дете“.

Представям ви четири от тях.

Хронична вина

„Чувствах се виновна през цялото време и често ми се налагаше да се извинявам за почти всичко: за това, че не съм изчистила чинията си веднага след като съм се нахранила, че съм отделила твърде много време, за да си напиша домашните, докато все още ми предстоеше почистване на дома и разходка с по-малката ми сестра, че не съм била в стаята с майка ми, когато тя е смятала, че съм там. Бях дъщерята от първия брак на баща ми и осъзнавах, че мащехата ми не може да изпитва топли чувства към мен. А наистина исках“.

Хроничното чувство на вина за собственото съществуване се заражда в детството на много хора и се насажда от собствените им родители. Сякаш сте излишни навсякъде, сякаш пречите и създавате проблеми къде ли не. То се проявява в много сфери на общуването ни, дори в такива дреболии като посещението при лекар, където се идва в работно време, без да се нарушава опашката: чукаш и първото, което казваш, е „Извинете, мога ли да вляза?“.

Това не са характеристики на доброто възпитание, както биха ги нарекли нашите родители. Това е повишена социална тревожност. Хората с такава тревожност през цялото време си мислят, че всички около тях ги съдят, оценяват, че трябва предварително да им угодят, за да не си навлекат буря от възмущение. За хората с висока социална тревожност е много важно да бъдат харесвани от другите, те търсят одобрението на всички, защото в детството им е липсвало това одобрение от най-близките и обичани хора.

Способността да плачете тихо или изобщо да не плачете

Много родители не обичат детските сълзи. Те се страхуват от тях. Когато бяхте дете, често ли чувахте майките и бащите си да викат „Не плачи!“? По адрес на момчетата те са звучали, разбира се, по-често, отколкото по този на момичетата. Но и много момичета са били наказвани за своето „капризничене“, когато всъщност са плакали от болка, загуба или сантименталност.

Родителите, които не са знаели, че сълзите помагат за регулиране на нервната система и за справяне със стреса, просто са затваряли устата на децата си, защото не са мислели за чувствата им, а за това какво ще си помисли външният свят за тях, родителите. Че са лоши родители, които отглеждат капризни деца. На тийнейджърите също е забранено да плачат.

„Ако показах сълзите, които се появяваха в отговор на обидните думи на майка ми или баща ми, тогава вълната от обиди и обезценяване на чувствата ми само се засилваше“ – признава едно вече пораснало дете.

Израствайки, много деца се научават да плачат беззвучно, защото така е по-безопасно.

Желание за уединение, недоверие към хората и страх от другите

„Баща ми винаги си го изкарваше на мен и брат ми. Научих се да разпознавам по стъпките му по стълбите какво е настроението му, когато се прибира вкъщи. Нямахме майка, така че трябваше да се защитаваме сами. Понякога ни помагаше да знаем предварително, че всеки повод може да го вбеси. Но колкото и да бяхме послушни, колкото и добре да почиствахме апартамента и колкото и много да се учехме, баща ни все намираше причина да ни крещи“.

Пораствайки, ние пазим детето в себе си. Като не можем да се защитим психологически от агресори, се опитваме да страним от хората, защото предварително виждаме опасност във всеки.

Ниска самооценка

Чудовищно е колко много хора не се ценят, не се харесват, смятат се за недостойни за нищо. Всичко това - липсата на самооценка, неумението да общуваме с хората, да решаваме проблеми, да се справяме със стреса – идва от отношението на родителите към нас. Дори външно проспериращо семейство не е гаранция, че с децата там се отнасят с безусловна любов. Това, което родителите ни казват за нас, то остава дълбоко в сърцата ни, превръща се в нашия вътрешен глас за цял живот.

„Кой ще иска да е приятел с теб, като се държиш толкова глупаво? Ти си такъв мързеливец, че направо е невероятно! Само пълен идиот може да получи такива ниски оценки! Не можеш да се надяваш на добра работа - ти си напълно безотговорен човек!“

Много често ставаме като родителите си, дори и да осъзнаваме, че те са се държали зле с нас. Но сценарият на тяхното поведение, техните реакции е толкова здраво записан в нашето подсъзнание, че ние просто копираме родителите си и се превръщаме в клонинги, които предават негативност на децата си. Можете да избегнете превръщането си в подобен тип човек, ако започнете да работите върху себе си съзнателно и се справите с комплексите и обидите си, ако се превъзпитате правилно...

Обекти.бг