Детето ревнува от своето братче или сестриче

Понякога появата на бебе в семейството може да не се посрешне с радост от по-голямото дете. И е напълно нормално то да изпитва ревност. Проблемите започват, когато тази ревност остане и се превърне в болезнено чувство.

Истината е, че раждането на второ, пък и на трето дете изправя родителите пред труден казус. Дали да влязат в ролята на арбитри на вечните им спорове и кавги или да намерят хитър начин за мирно съвместно съществуване между децата.
Без особено значение от възрастта и от пола, децата в едно семейство воюват за любовта и вниманието на мама и татко. Всеки ги иска за себе си и това е напълно естествено. 

Майката на две дъщери Саша Паис искрено разказва колко трудно ѝ е било да се справи с детската ревност  и какво е направила, за да помогне на голямата да се справя с бурните емоции.

Ето нейния разказ и съветите ѝ

Между мен и по-голямата ми сестра имаше 16 години разлика, така че помежду ни нямаше ревност, а само безгранична любов и разбиране.
Но, когато се появи бебето, с голямата дъщеря беше много трудно. Всъщност трудностите започнаха още преди малката да се появи, защото бременността ми, когато хормоните в мен бушуваха съвпадна с кризата на тригодишната възраст на дъщеря ми.
Спомням си това време с една мисъл – чудех се как детето, което аз възпитавам, може да е така грубо, да не вижда нищо освен себе си и да е стиснато. Как така емпатията не проработи.

Четох книги и статии, слушах лекции за детските кризите, за ревността, привързаността и колко е важен „мирът в къщи“. Но цялата тази информация не помогна. Бях изключително нервна, карах се на дъщеря ми, виках, крещях ...
И в края на всеки ден си мислех, че съм пълен провал като майка.
Приложих част от съветите как да подготвя детето за пристигането на сестра ѝ.
Няколко месеца след раждането на бебето всичко в отношенията с най-голямата дъщеря като че ли бе наред, но след това ми стана още по-трудно.
Тя не ми позволяваше да сложа бебето в леглото, самата тя спря да спи през деня, така че до вечерта буквално полудяваше.
Не искаше да остане в занималнята дори за няколко часа, бягаше ...
А в къщи не смеех и за минута да я изпусна от очи, страхувах се, че може да нарани сестра си.
Отново четох и препрочитах книги и статии, консултирах се със съпруга си и с други майки, опитах се да разбера какво правя погрешно и какво не е наред с детето ми.

Благодарна съм на себе си за тази упоритост.
Разбрах, че трябва да оставя детето на мира и да се грижа за себе си. Елементарно, изглежда. Но тогава това беше като велико научно откритие.
За мен стана ясно, че колкото по-лошо е собственото ми състояние, толкова по-трудно се справям с нежеланото поведение на дъщеря ми и толкова повече го провокирам. Разбрах основната истина.
Ние сме на една и съща страна с нея и не е нужно да се „воювам“ с нея, като по този начин я принуждавам и тя да „воюва“ с мен.

Всеки ден си спомнях детството, анализирах най-неприятните ситуации, за да разбера защо губя нервите си сега, защо се дразня, защо не мога да понасям всички чувства на дъщеря си.
И колкото повече се вглъбявах в себе си, толкова по-дълбоко започвах да я разбирам, толкова по-лесно ми ставаше да гледам на нещата през нейните очи и точно тогава всичко започна да се подобрява.

Майка защитава по-малкото дете от каката. Снимка: Getty

Разбрах, че е невъзможно да се избегнат ревността, гнева, раздразнението, страха, тъгата. Освен това не е необходимо. Моята задача е да се науча (и да науча дъщеря си) да разбирам тези емоции и да се справям с тях.
И за това, на първо място, трябва да бъдете честни със себе си и с нея.

Ето какво се оказа полезно за мен:

1. Докато бебето още е на път, голямото дете трябва да бъде подготвено.

2. Не казвайте на голямото, че вече е пораснало и вече е възрастно. Раждането на бебето не добавя нито възраст, нито умения на по-голямото,  а само стрес – поне в началото. Голямото дори може да почне да се прави на бебе: да ви моли да легне в количка, да пие от биберона, да суче от гърдите ви. Нормално е, не можете да го вините.
Позволете и предложете на по-голямото дете да помогне с бебето, но не насилвайте или контролирайте твърде много.

4. Запазете някои общи ритуали, които сте имали с голямото преди раждането на бебето (съвместни дейности, ходене на кино, обстановката в стаята му).

5. Не забравяйте да намерите възможност да оставате на саме с голямото. Макар и не за дълго, но определено го правете всеки ден. По това време можете просто да говорите, да правите нещо приятно, да се прегръщате. По-добре е да има време с всеки родител, но и един е достатъчен. Всеки ден.

6. Покажете на голямата дете как бебето обича да прекарва времето си, как да играе с него, да плува и каквото и да е.

7. Не ги сравнявайте. Никога и в нищо. Колкото по-големи са децата, толкова по-важно е това.

8. Ако малко дете „обижда“ по-голямо (щипе, хапе, удря, руши конструктора, къса рисунките), дори случайно и дори да не разбира още, му кажете да спре. И вместо обичайното „ тя е малка, не разбира“ да кажете: „Толкова е обидно, че кулата ти е разрушена. Хайде да построим нова и да я направил още по-висока? Всичко това работи невероятно добре.

9. Не се опитвайте да осигурявате за двете деца еднакви изгачки. Нека са съобразени с нуждите, желанието и възрастта.

10. Не им казвайте, че ги обичате еднакво. Ако сте искрени, ще признаете, че с всяко от тях имате специална връзка. Това е, за което трябва да говорите – подберете правилните думи и изтъквайте неговите изключителни качества.

11. Прочетете Фабер и Майзлиш "Братя и сестри".

Децата ми, на пет и две, си карат, отнемат си играчки, щипят се, ревнуват се и се обиждат. Но те непрекъснато се прегръщат, смеят се, споделят най-вкусното, пазят се, преобличат се, заявяват любовта си и се тревожат, когато някоя от тях не е наоколо дълго време.

Мона Василева