Горчивите истини от живота, които трябва да преглътнем

Попаднах преди време на една статия с подобно заглавие за горчивите истини, които никой няма да ви каже, но които трябва да приемете и с които трябва да живеете. Някои от тях звучаха примерно така:

На никого не му пука за теб и твоята сълзлива история

Самосъжалението е като хероин

Безусловната любов не съществува

Можеш да умреш по ужасен начин

Няма да станеш милионер

Да промениш системата е ужасно трудно

Да си признаеш, че си сгрешил не те прави зрял

и други от този сорт.

Четох, четох и ми стана много гадно. От една страна, в тези твърдения има много истина. От друга – тези истини действително са много горчиви и трудни за преглъщане. Всъщност, направо са си депресиращи. Човек като ги позачете няколко пъти и току му дошла мисълта да си клъцне вените.

Хем ми се иска да ги приема като факти, хем нещо дълбоко в мен се съпротивляваше. И така доста дълго време – близо 3 месеца.

Едва днес ми просветна, че тези твърдения просто не са формулирани добре или пък са недовършени. Ако успея да ги формулирам правилно, ще се получи нещо истинско – хем вярно, хем позитивно и мотивиращо. Марк Менсън беше казал, че за да си истински щастлив, трябва да решиш какво важно и ценно нещо можеш да жертваш. С други думи, щастието си има цена. Има неща в живота, които не са много приятни, но това не е карма или проклятие. Това са просто трудности, които трябва да преодолееш по пътя към щастието и успеха.

Затова си поставих за цел да преформулирам някои от тези „житейски истини“ и да ги гарнирам с един сладък и мотивиращ десерт, така че да станат по-лесни за преглъщане. И ето какво се получи:

1. Всеки си има своята драма в живота, затова на никого не му пука за твоята

Пък и кому е нужно да се оплакваш? В живота всеки носи своя кръст. Животът на другите не е нито по-лесен, нито по-труден от нашия. Просто е различен. Но никой от нас не би искал да си смени съдбата с тази на съседа. Всички трудности, с които се сблъскваме, са такива, които можем да преодолеем със собствените си сили. Просто имаме нужда от любов и подкрепа, но ние я имаме, дори и понякога да не я забелязваме. Семейството, родителите, децата ни, приятелите – това са хората, които ни обичат и подкрепят. Но спасителното действие можем да го извършим само ние самите. Зарежете оплакването. Повярвайте в себе си и ще откриете сили да се издърпате сами за косите от блатото, както барон фон Мюнхаузен.

2. Самосъжалението е като хероин – дава приятно усещане, но накрая може да те убие

Дали ще търсиш съжаление от другите или ще потънеш в сладката забрава на самосъжалението – резултатът е един и същ – животът продължава, а ти – не.

Животът трябва да се живее. Разбира се, че когато преживеем тежък момент, имаме нужда да си го изстрадаме. Това е нормално, даже психолозите твърдят, че е здравословно. Отдайте се на мъката си – ден, два, седмица, две. После се обръснете, гримирайте, сложете новите дрехи и излезте навън да се радвате на живота. Да останете в лапите на депресията е смъртоносно. Вие сте страхотни същества. Създадени сте, за да живеете и да се радвате на живота. Всичко, което ви се е случило, е ценен и полезен опит. То ви прави човекът, който сте. Дава ви безценен опит и ви прави по-красива и по-силна личност. Бъдете благодарни за живота, който имате!

3. Безусловната любов може и да не съществува, но ние трябва да се стараем да даваме колкото може повече любов

Трудно е да обичаш някого безусловно. Всеки от близките ни хора има недостатъци, които леко ни дразнят. Недостатъците на интимния ни партньор понякога ни дразнят много силно. С годините това може да премине в неприязън и даже в непоносимост. Стигнем ли дотам, ясно е, че любовта отдавна си е отишла. Затова е важно във всеки момент, когато се усетим, че нещо ни дразни в партньора ни или в някой близък, да си помислим колко много го обичаме, колко много сме благодарни за това, че сме заедно и че имаме точно този човек в живота си. Да се запитаме от какво има нужда (или директно да го попитаме) и да му дадем всичката любов и подкрепа, на която сме способни.

Любовта е щедра. Тя е даваща, а не вземаща. Не можем да накараме другите да ни обичат безусловно. Може би на тях няма да им харесва как сме напълнели, това, че някой път си захвърляме чорапите по пода, че не мием чиниите или че хъркаме. Но това, което ние можем да направим, е ние да ги обичаме безусловно. Или поне да опитаме.

4. Може да умреш по ужасен начин, но по-важно е да си живял пълноценно преди това

Това може и да звучи като клише, но наистина не е важно как ще умрем. Не е толкова важно и кога ще стане това. И по-добре е да не знаем.

Това, което е важно, е да не забравяме, че сме смъртни. Един ден ще си отидем от тази земя и малкото време, с което разполагаме, е нашият дар, наречен живот. Нашата задача е да го изживеем максимално стойностно. Да даваме най-доброто от себе си във всеки момент и да се наслаждаваме на всички радости и дарове, които животът ни дава. Всяка минута е благословия. Ценете времето си и не пропилявайте живота си в маловажни неща.

5. Няма да станеш милионер, но това не е необходимо

Тази идея вероятно се е зародила в резултат на американската мечта да забогатееш и да станеш милионер и тогава най-сетне да заживееш добре. Всъщност и ние, българите, имаме такива мечти – да спечелим от тотото и да си оправим живота веднъж завинаги.

Да, тази истина е реалистични и отрезвяваща. Но да бъдеш милионер наистина не е важно. Достатъчно е да имаш доходи, които да ти осигуряват някакъв приличен стандарт и да не ти се налага да мислиш за прехраната и облеклото си всеки ден. В живота важно е да създадеш стойностни връзки, да си изпитал силни емоции, да имаш близки хора, на които да държиш, да си сътворил нещо, което да остане и след теб.

Парите са чудесно нещо. Те могат да ти дадат свобода. Но в действителност човек няма нужда от милиони, за да задоволи основните си потребности. Нужни са много по-малко пари, за да се чувстваш добре, а това е много по-важно, отколкото да си милионер.

6. Да промениш системата е ужасно трудно, но можеш да промениш себе си

Това е може би най-мъдрото нещо, което съм измислял някога. Честно!

И то е особено важно за нас, българите. Ние имаме една ужасно неприятна национална черта – да гледаме в канчето на другия. Винаги виждаме сламката в окото на съседа, но никога гредата в своето. Да, системата е много трудно да бъде променена, защото всеки от нас иска да накара другите да се променят. А те оказват съпротива.

По-сигурният начин е да се опитаме да променим себе си. Да се вгледаме в себе си и да видим кои са нашите силни и слаби страни, кои са полезните и вредните ни навици и да се опитаме да подобрим нещата. Това е изцяло в нашите сили – да станем по-добра версия на себе си, отколкото сме били вчера. Ако всеки от нас го направи – системата много лесно ще бъде променена, защото системата я правим ние, ние СМЕ системата. Просто трябва да обърнем поглед навътре към себе си и да се постараем да бъдем по-добри. Голямата промяна може да се случи с малки стъпки, с малки промени на всеки човек. Един по един, ден подир ден и накрая ще постигнем резултатите, които искаме и за цялото общество. Важното е да бъдем честни към себе си и постоянни в развитието си.

7. Да си признаеш на глас, че си сгрешил няма да поправи грешката ти, но да се поучиш от нея и да опиташ да станеш по-добър човек – това те прави зрял човек

Има хора, които много държат да получат извинение, когато сгрешим. Това е някаква форма на унижение за нас в техните очи и това ги кара да се чувстват по-висши. Нерядко обичат и да ни припомнят за минали грешки, за да предизвикат отново чувството ни за вина и да получат още едно извинение. Това в резултат създава поведение на неискрено и машинално извинение, което поднасяме, за да се отървем от обвинението. Така потъваме в един омагьосан кръг на постоянни обвинения и неискрени извинения, които убиват истинската връзка.

Има и хора, които се правят на горди и непрощаващи, и колкото и да се извиняваме, никога няма да ни простят, за да могат отново да ни накарат да се почувстваме унизени.

И в едната, и в другата ситуация, извинението не е за тях. Не е за другите. Извинението е за нас самите. Когато осъзнаем грешката си и сме открили причината да я направим, когато искрено съжаляваме за това и искаме да се поправим и да станем по-добри, така че в бъдеще да не допускаме същите грешки (или поне да го правим по-рядко), тогава извинението е израз на нашето искрено разкаяние и личностно израстване. Ако ние сме личност, която иска да се развива и да стане по-добра, ще поднесем извинението си точно като знак на нашата зрялост и помъдряване. Извинението идва отвътре и е за нас самите. То е доказателството за нашата зрялост и израстване пред самите нас. Другите – ако искат – ще ни простят. Ако не – може би те не са достатъчно зрели.

В крайна сметка това, което трябва да приемем, е, че в живота има действително трудни и неприятни неща, ни точно в преодоляването на трудностите е израстването, а за мен това е и щастието, и смисъла на живота. Надявам се, че този пост ви е прозвучал позитивно и мотивиращо.

Обекти.бг