Как детето се превърща в доносник

Много родители грубо прекъсват желанието на детето да сподели като му казват: “Не бъде доносник“, „Не ставай порта“ . И не винаги разбират какво точно иска да каже то, когато се обърне към тях и „докладва“ за нещо или за някой, който го е обидил.

Повечето възрастни смятат тази черта на детето за недостатък. 
Но толкова ли е лошо, когато то честно разказва всичко на родителите си и моли за помощ? 
Заедно  с психолога  Ника Болзан ще научим повече за мотивите на хлапето и как да постъпим правилно.

Защо влиза в ролята на доносник

Всъщност така нареченото „доносничене“ изобщо не е свързано със злонамереност или желанието на детето да причини на някого зло.
Най-често това е сигнал за безпокойство, несигурност или желание да си върне чувството за справедливост и контрол. За него това е начин да се защити, ако е изправено пред ситуация, която все още не може да разреши само.

Проучване от 2015 г. установи, че склонността на детето да "доносничи" е тясно свързана с нивата на тревожност, самочувствието и развитието на социални умения.
Децата, изпитващи вътрешна несигурност или тревожност, са по-склонни да се оплакват в опит да се почувстват в безопасност или да привлекат вниманието на възрастен.
Напротив, децата с развита емпатия и умения за саморегулиране, са склонни да разрешават конфликти сами. Затова е важно е да работим не само върху проявата, но и с емоционалното състояние на детето – за да укрепим самочувствието му, обяснява психологът Ника Болзан.

Възрастта

Момиченце споделя с майка си . Снимка: Shutterstock

Възрастта също играе важна роля.
Проучване от 2011 г. установи, че по-малките деца са по-склонни да се оплакват, защото все още не разбират напълно кои ситуации изискват намесата на възрастни.
С възрастта това разбиране се развива и детето по-често се опитва да разреши проблемна ситуация, без да се оплаква и да „доносничи“. Тоест оплакванията не са каприз, а важен етап от развитието на личността и социалните умения.

Основните причини за това поведение са:

- желание да се съобрази социалните правила (какво е позволено и кое не);

- опит да съобщи, че личните му граници са нарушени;

- реакция на вътрешна несигурност или безпокойство;

- липса на внимание от родителите, опит да бъде забелязано. 

Понякога постоянните оплаквания са един от косвените признаци на психологическа травма. Например, ако детето редовно се сблъсква с опасни ситуации (у дома или в училище), то може да започне да търси подкрепа отвън - чрез контрол, изобличения, опити за пренасочване на вниманието към другите.
В този случай зад външното поведение е скрита по-дълбока нужда от защита и психологическа стабилност, обяснява психоложката.

Как да реагираме

Майка и син говорят. Снимка: Shutterstock

- Първо, не подценявайте ситуацията. Дори ако оплакването изглежда незначително, е важно да признаете чувствата на детето. Вместо да казвате „Не си измисляй разни неща“, по-добре попитайте: „Какво те разстрои?“
Този подход ще помогне на детето да разбере себе си по-добре, а родителите ще видят истинската емоция зад думите.

- Важно е да не засилвате модела: „Щом се оплаче, ще получи внимание“, но и да не го отблъсквате, внушавайки му, че на възрастните не може да се вярва.
В този смисъл родителят се превръща в своеобразен „преводач” между емоционалната реакция на детето и правилния начин тя за бъде изразена.

- Избягвайте унизителни етикети („доносник“, „порта“), подигравки или публично осъждане, както и сравнения с други деца. Такива реакции могат да увеличат безпокойството и да подкопаят доверието. Детето спира да говори за чувствата си – а това е наистина опасно.

Какво още може да направим

Най-важното е да не потискате желанието на детето да споделя и изразява чувствата си, а да насочвате желанието му в градивна посока. Вашата задача е да го научите да говори за трудностите с уважение, без желание да обвинява или да „топи“ другите.
Заедно търсете начини за мирно разрешаване на конфликти, анализирайте различни сценарии, развивайте умениято му да разбира и да контролира емоциите си. Помогнете му да разпознае преживяванията и да развие емпатия.

Основната задача на родителите е да обяснят, че да говорим за това, което ни тревожи, е не само възможно, но и необходимо. Това не е слабост, а проява на зрялост и отговорност. Само в атмосфера на споделяне, когато чувствата не се осмиват или пренебрегват, се формира истинска вътрешна подкрепа. А именно тя става основа за добро самочувствие и способност за изграждане на здрави взаимоотношения с другите в зряла възраст, обобщава психологът и практик Ника Болзан.

Мона Василева