Детето също има право на лошо настроение

Децата на нервните родители често също са капризни. Затова е добре да се запасим с повечко валериан, с търпение и да се учим заедно с нашите деца как да се разтоварваме от лошото настроение, без това да се отразява на околните.

Родителите често се вълнуват от кризите на децата в различни възраст. Повечето от така наречените от тях „кризи“ на практика не са кризи. Това са по-скоро конфликтни моменти, заложени в отношенията между деца и родители.

Какво се случва всъщност?

Децата, както е известно, много бързо и на скокове израстват във всяко едно отношение – физически, когнитивно и емоцианално.
А ние най-често регистрираме само физическото и когнитивното им развитие. Защото имат реално измерение – сменяме размера на дрехите, книгите, играчките, велосипедите ...
По-сложно се справяме със скокообразно и бързо променящата се потребност на хлапето да контролира и да проявява самостоятелност.

И точно тук изниква конфликтът на интереси – между тази потребност и нашите представи за реалните способности на отрочето ни.
Детето се опитва да отстоява своите права, а ние – нашите. Конфликт? Да. Криза? Все още – не.

Какво става след това? Всяка от двете страни настоява на своето.

Детето – понеже то е в определен етап на развитие, иска да решава само за себе си, за нас и... дори за околните.
Ние пък искаме да се придържаме към определени правила. Родителят трябва да бъде авторитет, а децата са длъжни да го слушат.
И тази постоянна борба за правото да вземаме решения, дори когато страните се съпротивляват, изтощава силите, а основното е, че поставя барикади пред самите родители.

Конфликт? Да. Борба? Да. Криза? Все още криза няма.

Подобна ситуация може да прерасне в криза, ако нито една от двете страни не е готова да направи крачка за преодоляване на конфликта, без силови методи, без манипулации и подкупи. Когато няма доверие, когато детето не може да потърси помощ от родителите си, то не може и да споделя и да бъде откровено с тях.

От друга страна, когато родителят е изгубил вяра в себе си и не вижда никакъв изход от ситуацията, той се отказва и оставя всичко да се развива от самосебе си.
Много родители се изтезават с въпроси от сорта – нормално ли е всичко това? Всичко с детето ми наред ли е?

Сами по себе си конфликтните ситуации между родители и деца са нещо естествено и в реда на нещата като между всички близки и любими хора.
Важният въпрос е как родителите излизат от подобна ситуация и как решават конфликта.

Ако след подобен конфликт и двете страни научават нещо ново са себе си, например – как да се успокояват сами, как самостоятелно да разтоварват гнева си или как по-добре да се разбират един друг - това е добър конфликт.

Ако обаче конфликтът се повтаря, ако след него възниква взаимна неприязън, обида, агресия, отдалечаване – значи той вреди на отношенията и се налага над това да се работи.

И естественият е въпрос е КАК?

Първото, което трябва да помним, е че ние не сме врагове, а най-близки и любими хора. Ние не воюваме, свързва ни семейство и любов. И всички действия трябва да се базират на това.
Освен това процесът на обучение е ... процес. Иска време. Не всичко се случва мигновено на принципа: „Аз казах, ти разбра и следва да го направиш.“

Трябва като родители да сме на ясно, че е нужно търпение. Че както детето дълго време се е учило да ходи, да говори, да се храни, да чете ... и тук трябва търпение. И трябва да му дадем време да се научи да управлява своите чувства.

Нужно е огромно търпение, защото при подрастващите биологическите процеси на задръжка са много по-бавни в сравнение с тези на възбуда. И изблиците на гняв и ярост при тях са чести и дълбоки.
И още нещо. Във всяка възраст човек може да изпадне в лошо настроение. В това число и децата. И това е напълно нормално.

Ние като родители, сме склонни да възприемаме лошото настроение на детето като наш личен проблем. Това обаче не е така. Това е неговото лошо настроение и то има право да бъде в лошо настроение.

Ние пък се намесваме с най-добри намерения, опитваме бързо да го коригираме и не му даваме възможност да се чувства така, както всъщност то се чувства. „Не плачи“, „Не се сърди“ , „Не се тръшкай“ - познати са ви тези фрази, нали?

Сега помислете как вие бихте реагирали, ако някой ваш близък или приятел, вместо да ви прегърне и успокои, започне да ви наставлява с думите „не се нервирай, няма смисъл“ или „не тъжи“.
Със сигурност ще се разгневите още повече, затова, че човекът срещу вас не ви разбира и не ви подкрепя по правилния за вас начин.

При детето се намесва и още един компонент – така наречената фрустрация. То не разбира какво се случва с него. За него това е нещо непонятно и неконтролируемо, с което то само не може да се справи, а майка му настоява веднага да престане.
Как да се случи? То няма представа.

Можем да помогнем на детето, като спокойно и без реакция приемем и „отразим“ емоцията му. Кажете: „Аз виждам, че си разстроен/ ядосан/разочарован/тревожен/тъжен ...“
По този начин ние разказваме на детето какво се е случило с него, но заедно с това му показваме и, че го разбираме.

Трябва да му дадем право да има и тъжни емоции. Да ги приемем като нещо нормално и да му обясним, че това се случва понякога. И може да коригираме реакциите му като постепенно го научим как да контролира емоциите си.
Без да забравяме, че поведението винаги е продиктувано от определени чувства. И, ако чувствата са негативни, то и поведението ще е съответното.

Например – ако детето се сърди, как може да изрази това чувство?
Като плаче/рита/хвърля/ чупи играчки... Ние обаче може да го научим да изразява емоциите си с думи и да прави нещо, което да го успокои.
Добър помощник е „кътът за успокоение“ - някой ъгъл на стаята, в който детето има любими занимания: там може да сложите любими играчки, боички, боксова круша, мини баскетболен кош или просто кош, в който да хвърля меки играчки...

Важно е да прави нещо, което да му помага да се разтовари от агресията (на която, напомням отново, детето има право).
И това да става вместо детето да посяга на родителите, брат/сестра, да хвърля предмет...

Когато детето е много ядосано, е добре първо да го прегърнете, докато яростта му прекипи, а след това да му помогнете и да го научите как да се успокоява.
И накрая. Родителите също са хора и както и децата имат право на своите лоши настроения и сривове.
Главното е да показват на децата и да дадат адекватен пример как да се справят без викове, ритане, хвърляне и тръшкане на земята. Децата се учат и попиват вашия пример и го следват.

Нина Гофман, адаптация Мона Василева