Искам да разбереш, как това, което направи, беляза живота ми

Родителите често викат, крещят, ругаят децата по най-различни поводи, но рядко си дават сметка какво изпитват те в този момент.

Вестник The Guardian публикува анонимно писмо от жена, която като момиченце е живяла с агресивен баща. „Писмо до моя гневен баща“, което разкрива образа на раздразнен, уморен, озлобен възрастен през очите на уплашеното дете и дава представа какво се случва в душата му в момента, когато той крещи!
Ето и текста на писмото.

Снимка: Guliver / iStock

Когато бях малка, често сънувах един и същ кошмар – аз и моите братя бяхме малки и уплашени прасенца, и бягахме през гората. Ти беше ревящият тиранозавър. Ние се носехме към брега на езерото, а след това с всички сили плувахме към остров, в средата на езерото, където щеше да ни защити стегозавъра – нашата майка.
В действителност ти беше тиранинът в къщи – постоянно чакахме кога ти ще избухнеш, а домът ни бе пълен с ужас. Веднъж ме удари така силно, че се напиках и в продължение на много години, след като се върнех от училище, седях на пода на банята и плачех.
Училището не ми носеше облекчение. Моята неувереност и плашливост ме превръщаха в лесна плячка на агресивните ми съученици.

Не те обвинявам, но искам да разбереш, как твоите действия белязаха живота ми – всички тези години, които прекарах затворена в стаята си и слушах как ти крещеше. Никога не можех да разбера откъде в мен се натрупаха такива огромни запаси от злоба и омраза, защо се нуждая постоянно от подкрепа и одобрение, защо съм бясна, когато ме пренебрегват, защо съм способна дълго да мразя. Сега си давам сметка, че това е било, заради теб.
Възможно е от части това да се случва и защото, моят живот не се подреди така, както аз очаквах. Възможно е, ако бях по-щастлива, това да ме вълнуваше по-малко. Сега разбирам, че корените на всички мои проблеми днес, са в това, че израснах в постоянен страх.
Ти ми се подиграваше, че се обръщах към майка и търсех любов и подкрепа. Ти виждаше моята слабост. Твоята майка беше умряла, когато ти си бил на 6 г. Аз не мога да си представя какво е това и не зная, колко трудно и сложно е било. Но знам, че ти никога не си успявал да се справиш с това и никога не си потърсил помощ. Твоите дълбоки преживявания, свързани със загубата и болката, изпълзяваха вечер, по време на семейните ни вечери: и вместо да се справиш с личната си травма, ти се обвиняваше, ти се ненавиждаше, крещеше и викаше по нас.

Днес аз не съм уплашеното малко прасенце. Да аз пренесох омразата и съжалявам за това. Много работих, за да разбера коя съм аз, какви са моите недостатъци, как моите действия влияят на хората, които обичам, и защо водех такъв объркан, хаотичен живот, след като напуснах родния дом.

Ти обаче така и не направи това и никога няма да го направиш.
Сега аз виждам, че ти си същият този динозавър, който високо ръмжи на върха на планина от любов, от която са го лишили в детството. Иска ми се да признаеш това сам на себе си и да си позволиш да бъдеш щастлив.