Мъжът ми е все при майка си

“Съпругът ми не живее с родителите си още от 14 или 15-годишна възраст. Рядко се е прибирал и дори не им се обаждал. Сега, когато той създаде собствено семейство, те се преместиха да живеят близо до нас.
И така се започна: той им се обажда по няколко пъти на ден, постоянно ги посещава, понякога за да разбере нещо, понякога за да поиска съвет, понякога просто да си поговорят. По принцип се прибира вкъщи само да спи.
Липсва ми вниманието му. На няколко пъти опитах да говоря с него на тази тема. Говоренето не помага - той казва, че родителите са свещени. Не съм доволна, но не знам какво да правя. Мисля, че се опитва да компенсира вниманието, което е загубил от родителите си като дете. Освен това се прибира негативно настроен у дома и започва да се заяжда”, пише в писмото си млада съпруга.

Его отговора на психолога Джамиля Кашапова​. 

Жена, която пише писмо. Снимка: Shutterstock

Разбирам разочарованието ви – партньорите очакват да прекарват свободното си време заедно, а не с родителите.
Чудесно е, че сте се опитали да говорите със съпруга си, но изглежда, че той се държи отбранително в такива моменти. Какви могат да са причините?

Връщам се назад в детството му.
Нормално е тийнейджърите да се бунтуват и да се противопоставят на авторитети. Това обикновено започва около 11 или 12 години (всичко зависи от детето) и завършва около 18.
На тази възраст то вече не иска да се бунтува. Вместо това започва критично да преоценява собственото си поведение.
Изглежда, че съпругът ви не е достигнал този етап. Неговият бунт е ярък и предизвикателен, но чисто външен – като тийнейджър - физически се дистанцира от родителите си, но не е успял да го направи емоционално. Ето защо, след като фазата на интензивна конфронтация приключи, се появява и чувството за вина.
Именно вината тласка съпруга ви постоянно да прекарва време с тях (желанието за любов, което споменахте, също е налице тук).
От една страна, той се надява да навакса загубеното време и да получи от родителите си това, което те не са му дали, от друга, чувства, че се е провалил в ролята си на „добър син“.

Пишете , че според съпруга ти „родителите са свещени“. Но родителите също са живи хора, със свои собствени силни и слаби страни. Да ги възприемаш през призмата на „святостта“ означава да не ги виждаш като реални хора, а само като проекции и обекти – такива каквито ги помни от детството.

Докато съпругът ви не е готов сам да се справи с това, се страхувам, че не ще успеете да направите каквото и да било – колкото повече натиск оказвате върху него, толкова повече ще се съпротивлява. Особено след като, съдейки по думите ви („прибира се у дома негативно настроен“), той не получава това, от което се нуждае от родителите си.

Най-вероятно за пореден път те му напомнят, че нещо с нето не е наред: не е избрал правилния път, не се справя или като цяло е неудачник.
Всичко това го принуждава да се връща отново и отново с надеждата, че един ден родителите му ще се променят.

Можете да играете тази игра много дълго време.
Въпросът е колко дълго сте готови да живеете по правилата на някой друг. Можете да опитате да обсъдите ситуацията със съпруга си отново от гледна точка на вашите чувства и нужди, използвайки „Аз-изявления“ и без да обвинявате никого. Но ако тези разговори многократно не водят доникъде, имате две възможности: да оставите нещата такива, каквито са, но да промените гледната си точка – например, да спрете да се обвързвате емоционално. Или можете един ден да решите, че нямате нужда от всичко това и да си тръгнете.

Признавам, че може да намерите трети или четвърти вариант – животът винаги е по-сложен и аз, като терапевт, нямам пълния контекст. Надявам се да изберете пътя, който ви носи щастие.

По материали на Parents,  Мона Василева