Общи приказки за възпитанието в планината и неговите резултати

Съветите на Владимир Сотиров - не само свързаните с върховете и преходите, са толкова ценни за всеки родител, че просто се чудим как не сме срещнали този човек по-рано. Добре, че написа книгата „На планина с деца“, за да я разлистим и да потърсим среща с него. Тук можете да прочетете интервюто на този интересен човек, а сега ви предлагаме откъси и съвети от ценния наръчник за родители и деца в планината.

Общи приказки за възпитанието в планината и неговите резултати

Ходенето с деца на планина се свежда до усвояването на една философия, която по-рано съм срещал, формулирана върху табели из някои хижи: „ТУКА Е ТАКА“! Да, не е като у дома, макар че за много деца и у дома не е, както им се ще.

Възпитанието обхваща поведението на децата навсякъде, но в планината условията са по-сурови, затова и резултатите са по-осезаеми. У дома например децата няма да ги вали дъжд. Ако ги завали на улицата, ще ги скрием в някой вход. В планината обаче от дъжда няма спасение и те бързо разбират, че плачът и дърпането не дават резултат, а колкото по-бързо се бяга от мокрото, толкова по-добре.

Същото е с всички други несгоди.

Студено? Ами като стоим на едно място, по-топло ли е? Топлото е в палатката.

Глад? Ами на пътеката храна няма. Храната е в палатката.

Умора? Малка почивка може, ама няма да стоим цяла нощ в гората, нали? Всички трудности в планината, взети в комплект, изграждат у децата чувство за отговорност и солидарност, да не говоря за издръжливост и дисциплина.

Колкото и малко да е детето, то разбира, че на фона на общите трудности няма място за неговите лични капризи. За всички е еднакво! Това ги мобилизира. На всички им е студено, всички са мокри, всички са гладни, това е ясно и за най-малките.

Спомен за началото с първия внук

Много добре си спомням деня, в който първият ми внук стана истински турист. Тогава той прие планината като жизнена среда – интересна, дружелюбна, но и героична, а не досадна, враждебна и направо противна.

През януари 2005 г. Антон беше точно на година и половина. Случихме на чудесен слънчев ден с прясно навалял дебел сняг. Бяхме се качили с лифта до Бай Кръстьо и слизахме към Драгалевския манастир, където бяхме оставили колата.

Облеченият в скиорска грейка Антон тупаше по снега, хванат за ръчичка, когато изведнъж взе да хленчи и да иска да го нося. Усетих, че желанието му не е предизвикано от умора, а от „принципа“ да му е по-лесно. Когато видях, че увещанията от типа „Хайде още малко!“ не действат, се спрях и съвсем сериозно му казах: „Огледай се наоколо! Няма никого. Зима е и ако не вървим, може да умрем. Затова трябва да ходиш сам, както и мен никой не ме носи!“.

Чак по-късно усетих комизма на моето слово: какво разбира дете на година и половина от смъртта? Не разбира, но в онзи момент очевидно усети сериозността на положението. Внушение и нищо друго. Гледаше ме, надигнало глава един метър под мен. Естествено, още не говореше, но белотата на снега, студът, самотата сред гората и моят тон явно му подействаха.

Заклати се по пътеката в снега и повече не проплака. Е, няколко пъти го взех на гръб за по двайсетина метра, колкото да си почине, но когато наистина имаше нужда, а не се глезеше.

Няколко първи съвета

* Ако по картата разстоянието е три часа път, предвидете пет. Ако с тази сметка се оказва, че ще пристигнете към 15,30, закръглете на 16,00. Но ако получите 20,00, замислете се върху маршрута!

* Най-добре е планинарската индианска нишка да приема следния обичаен ред: най-отпред най-малкият, най-отзад най-старият. Защото скоростта на влака, както знаем, се определя от най-бавния вагон, в случая първия.

* В планината всички сме равни! „Мен никой не ме носи и аз не нося никого!“

* Когато сте на хижа в планината или на вила, редувайте разходките: две къси (сутрин и след обяд) с една дълга (целодневна).