Изтекоха ми водите

Бременна съм, студено ми е. Градусите падат, стриите ми се трупат, трупа се и снегът – вече е дълбок до колене. Гледам го през прозореца, докато бързам да подредя всичко след ремонта, защото чакаме бебето всеки момент. А ми се спиии...

В последните няколко дни спя по 14-15 часа на ден, като мечка през зимата се чувствам, ама сигурно знаете колко тромава и раздразнителна може да бъде жена с гигантски корем, която само допреди няколко месеца е била 56 кг.

Дали ще си ги върна някога и с колко изобщо трябва да се наддаде при първа бременност, чудя се, докато се оплитам като мецана с пердето в средата на детската стая.

Прозорецът е изпотен, студена пот облива и мен вече няколко часа. Криво ми е и унесено. Протягам се към корниза да закача тъпото перде, но защо го правя в 23,20 ч., ще попитате? И аз се питам – не е чак толкова спешно да е запердено точно тази вечер, нали? Но не ме свърта. Е, ще си лягам, само още три кукички останаха...

Прас! Тюлът ли се разпори? Не, нещо ме преряза през кръста. Зверски. Стана ми горещо и студено – докато осмислям новото ми чудене как може да изпитваш едновременно болка, жега, студ, унес и напрегнатост, по краката ми потичат струйки. Раждам?

Раждам!

Толкова по въпроса за протяжните контракции, дето продължавали с часове, с дни и се усещало предварително кога наближава терминът. Явно никой не може да бъде сигурен в нищо. Терминът е след 10 дни, а под мен има локва. Крещя.

И тук се включва мъжът ми, който влита в стаята и: а) се опитва да ме заведе до леглото, б) тича да изчисти колата от снега, в) паникьосва се. Имам чувството, че той е на две места едновременно, а аз се рея някъде към Марс. Бързо се приземявам - пак ме прерязва и пак номера с ледено-горещата пот.

23,23 ч. е – моментът, в който мъжът ми поставя рекорд по разриване на половин метър сняг от автомобил, а аз - по притичване на 7 етажа надолу с разкритие. Идеята да стигнем до болницата преди да родя някак си се размива, защото, когато контракциите ме отпускат, почти губя съзнание и мисълта ми плува между как стана така и защо не усетих нищо предварително. Карай по-бързо!

23,50 ч. – виждам часовник над вратата на родилното, чувам, че някакви жени се карат на мъжа ми къде сме бляли досега, главичката се подала, бързо, майче, качвай се на магарето, то е ледено, дишай, Дишай, ДИШАЙ, дишай... Майче?

00,05 ч. – синът ми проплаква, плача аз, плаче мъжът ми, въобще, стабилен, солидарен семеен рев.

Снимка: Guliver / iStock

Сега пак плача и пак от радост, защото бая години по-късно спомените се връщат, все едно снощи е било. Снегът ни е до колене и студът е кучи, ражда моя близка.

Нейното е съвсем различно, разбира се - тя чака много, ражда дълго, тежко. И в момента е прегърнала прекрасно момченце, което има нейните вежди, нейните очи, но... това е нейната история! Непременно ще я питам дали е успяла да сложи пердето в детската.

Станислава Петкова