Од и Ледените Великани - битката на Давид и Голиат пренесена в Суровия север

Британският писател Нийл Геймън - един от най-близките приятели на Тери Пратчет и печелил най-престижните награди в областта на фантастиката, кани малки и големи на ново пътешествие в света на митовете и легендите.

След впечатляващата „Скандинавска митология” излиза неговата нова книга  „Од и Ледените Великани” –  необичайна история, илюстрирана впечатляващо от Крис Ридъл.

Сред смразяващия студ на зимата, която изглежда сякаш никога няма да свърши, в една мрачна утрин малкият Од облича най-топлите си дрехи, взима брадвата на баща си – единствения спомен, който е останал от него след смъртта му по време на викингска експедиция, – и поема през снега, за да потърси късмета си…

Момчето, чието име означава „връх на острие“, загърбва познатото село, за да се втурне към неподозирано приключение в брутален и магичен свят на викинги, богове и великани. Митичният Асгард е застрашен и само много специален герой може да помогне на оказалите се безпомощни богове. Някой като Од…

С присъщия си тънък хумор британският писател повдига сериозни въпроси за отношението към по-слабите и готовността да помогнеш дори тогава, когато самият ти имаш нужда от спасение.

Откъс

Втора глава: Лисицата, орелът и мечокът

Од се събуди от драскане по стената на колибата. Изправи се на крака, като си мислеше за приказките за тролове и чудовища и се надяваше нещото отвън да не е мечка, а после отвори вратата. Навън беше светло, значи беше късно сутринта, а от снега нагоре към него нахално се взираше една лисица.

Лисицата беше с тясна муцуна и заострени уши и го гледаше пресметливо и лукаво. Когато се увери, че Од я гледа, лисицата подскочи във въздуха, все едно искаше да му покаже какво може, отстъпи малко назад и спря. Беше мъжка лисица с червено-оранжева козина, като пламък, и отново се доближи до Од с една-две танцови стъпки, сетне се извърна и го погледна през рамо, сякаш го подканваше да я последва.

Од стигна до заключението, че лисицата имаше нещо наум. Самият той нямаше нищо наум, освен изначалната си неохота да се връща в селото. Освен това не му се случваше всеки ден да срещне лисица, която да иска да бъде последвана.

Затова я последва.

Лисицата се стрелкаше като пламък, винаги пред него. Когато Од изоставаше, защото се уморяваше или пътят му ставаше твърде труден, лисицата просто го изчакваше търпеливо на върха на най-близкото възвишение, докато Од продължи, сетне вдигаше опашка и отново се стрелваше напред в снега.

Од продължаваше да я следва.

Високо в небето над него кръжеше птица. „Ястреб“, помисли си Од –

но когато птицата кацна в короната на едно изсъхнало дърво, той си даде сметка колко беше голяма и осъзна, че беше орел. Орелът чудновато наведе глава на една страна и Од стигна до заключението, че той също го наблюдаваше.

Од последва лисицата нагоре по склона на един хълм и надолу по склона на следващия (беше му по-трудно надолу, в дълбокия сняг, с един сакат крак и патерица, и Од няколко пъти падна), а сетне нагоре по склона на по-следващия, докато не стигнаха до едно място, където от хълма като развален зъб стърчеше един изсъхнал бор. До изсъхналия бор растеше сребърна бреза. Лисицата спря точно там.

Посрещна ги печален рев.

Отстрани на дънера на изсъхналото дърво имаше хралупа – от онези, в които понякога се заселват пчели и ги пълнят със своите пити. Хората от селото на Од събираха меда и го правеха на медовина, с която се напиваха по случай завръщането на викингите от поход в морето, зимното слънцестоене и по всеки друг случай, когато им се празнуваше.

В хралупата на бора се беше заклещила една от предните лапи на един огромен кафяв мечок.

Од се усмихна невесело. Беше съвсем ясно какво се е случило.

За да се добере до хралупата на бора, мечокът беше натиснал с цялата си тежест брезата, която се беше огънала настрани. Но в момента, в който мечокът беше напъхал лапата си в хралупата, той беше отместил тежестта си от брезата, която се беше изправила обратно – и мечокът се беше озовал в капан, от който не можеше да се измъкне сам.

Животното отново изрева – гърлено и недоволно. Изглеждаше нещастно, но не и агресивно.

Од предпазливо доближи дървото.

Орелът кръжеше над главите им.

Од свали брадвата си от колана и заобиколи големия бор. Първо отсече парче дърво, дълго една педя, за да го подпре между двете дървета, така че да не смажат лапата на мечока. Сетне се зае да сече брезата с чисти, прецизни удари с брадвата. Дървото беше твърдо, но той беше упорит и не след дълго почти го беше отсякъл.

Тогава Од се обърна към мечока. Мечокът отвърна на погледа му с големите си кафяви очи. Од заговори на глас:

– Не мога да бягам – каза той на мечока. – Ако искаш да ме изядеш, ще бъда лесна плячка. Но трябваше да помисля по-рано за това, нали? Вече е твърде късно.

Той дълбоко си пое дъх и замахна за последен път с брадвата. Брезата падна настрани от мечока, който примигна и измъкна лапата си от хралупата. От лапата на мечока капеше мед.

Мечокът облиза лапата си със стряскащо розовия си език. Од, който беше огладнял, отчупи едно парче пчелна пита от ръба на хралупата и изяде меда заедно с восъка. Медът потече надолу по гърлото му и той се закашля.

Мечокът изсумтя. Сетне протегна лапа в хралупата, измъкна едно огромно парче пчелна пита и го изяде на две хапки. После се изправи на задните си лапи и ИЗРЕВА.

Од се зачуди дали това не е краят и дали медът не е бил само ордьовър, но мечокът отново се отпусна на четирите си лапи и съсредоточено се зае със задачата да изяде целия мед от хралупата на дървото.

Вече се стъмваше.

Од знаеше, че трябва да се прибира. Той пое надолу по склона на хълма и едва когато стигна долу, си даде сметка, че няма абсолютно никаква представа къде се намира неговата колиба. За да стигне дотук, беше следвал лисицата, но лисицата нямаше да го заведе обратно. Той се опита да ускори крачка, подхлъзна се на едно заледено място и изпусна патерицата си. Од падна право по лице в твърдия сняг.

Той запълзя към патерицата си и в този миг усети горещ дъх по тила си.

– Здравей, мечко – каза бодро Од. – По-добре да ме изядеш. От мен няма да има никаква полза, ако умра от студ в снега.

Мечокът явно не искаше да изяде Од. Вместо това той седна на леда пред него и му направи знак с лапата си.

– Наистина ли? – попита Од. – Няма ли да ме изядеш?

Мечокът гърлено изръмжа. Но ръмженето беше по-скоро примирено, отколкото кръвожадно, и Од реши да рискува. Така или иначе, този ден нямаше как да стане по-необичаен, отколкото вече беше.

Той се покатери на гърба на мечока, като се държеше за патерицата с лявата си ръка и стискаше козината на мечока с дясната. Мечокът бавно се изправи и първо се увери, че момчето е на гърба му, преди да се отправи в тръс през сумрачната гора.

Когато животното ускори крачка, студът прониза дрехите на Од и стигна чак до костите му.

Лисицата подтичваше пред тях, орелът летеше над тях, а в главата на Од се въртеше една щастлива, лудешка мисъл: „Сега съм точно като някого от смелите воини, за които пееше майка ми. Само дето нямам кон, куче и сокол“.

И още една: „Никога няма да мога да разкажа за това на никого, защото никой няма да ми повярва. Защото дори аз нямаше да го повярвам“.

От клоните, под които минаваха, се сипеше сняг и жилеше лицето му, но той не спираше да се смее. Луната се издигна в небето, огромна и бледа, и леденостудена, но Од продължи да се смее, защото колибата му го чакаше, а той беше невъзможен воин на гърба на мечок, и защото беше Од.

Мечокът спря пред колибата на Од и той наполовина слезе, наполовина падна от гърба му. Сетне се изправи с помощта на патерицата си и каза:

– Благодаря.

Мечокът сякаш кимна в отговор, но може би само му се стори така.

Чу се плясък на криле и орелът кацна в снега на няколко крачки от Од. Птицата наведе глава настрани и погледна Од с окото си, което беше с цвят на мед. На мястото на другото му око се виждаше само мрак.

Од пристъпи до вратата на колибата си. Лисицата вече го очакваше там, седнала на земята като куче. Мечокът тежко, но меко се приближи до колибата след него.

Од погледна трите животни едно след друго.

– Какво? – тросна се той, макар че беше очевидно какво искаха от него.

Сетне отвори вратата и каза:

– Добре тогава, влизайте.

И те влязоха.

Източник: "Сиела"