Мамо, госпожата каза...

Изграждането на личността не се случва само в семейна среда - хората, работещи с деца, имат огромно влияние върху формирането на бъдещото поколение.

От самото раждане децата попадат в ръцете на акушерки и неонатолози. Яслите вземат малките след навършване на 1 годинка. Градините - от 3-годишна възраст, училищата - на 7. Почти навсякъде децата изкарват по-голямата част от деня, седмицата, годината… Тоест по-голямата част от първите си (най-важните) седем, а и от първите си седемнадесет. Не подценявам значението и дълбочината на влиянието на фамилната система, но искам да подчертая важността и на другото, изграждащо личността обкръжение.

Аз, като майка, непрекъснато чувам: „Мамо, госпожата е казала, че правилно е да (правя) еди-какво си“, „Мамо, госпожа еди-коя си е много умна! Знаеш ли колко знае!“, „Мамо, чуй днес на какво ме е научила госпожата!“
От детските споделяния личи колко много вярват на госпожите за това какво е правилно, къде е вярното, кое е доброто… И както им вярват, че Земята се върти около Слънцето, че Васил Левски е герой и т.н., така също им вярват и за това, че да плачеш за мама е срамно; че да бъдеш субект на желание е глезене; че да се изпуснеш в гащите значи, че си „пикльо“; че устата ти може да бъде залепена с лепенка, за да не надуваш главата на госпожата, и тем подобни.

Подмятанията от сорта „ти си лош“, „мръсница“, „дебелана“, „побойник такъв“, „за нищо не ставаш“ влизат в детската душица и нерядко се настаняват там много по-вкоренено, отколкото информацията за героя Васил Левски. Незрялата детска психика в повечето случаи не е способна да бъде критична и да отсява излишното. Най-здраво вътре в малкото човече се загнездват неща, които носят някаква душевна болка.

След време може и да не остане съзнателен спомен за въпросните, но… послевкусието, последствията остават и… работят с пълна сила. Детето по някакъв начин се идентифицира с етикета „побойник“ или „лош“, вярва си, че е „мърльо“ или „глупав“ т.н. Съответно и начинът му на функциониране в бъдеще вече се оформя във връзка с получения етикет.

С деца се занимават немалък брой хора, усетили тази работа като свое призвание. Знаем и помним такива учители, детски лекари, градински лелички, уважаваме ги и ги даваме за пример. Но има огромен брой такива, които, уви, изобщо не стават за тази работа!

Няколко реални примера (цитирани с изрично съгласие на споделилите):

- Момиче на около 4 годинки, виждайки, че едно от децата от групата се опитва да излезе на терасата през зимата, се чувства отговорно да го спре, и след като усеща, че не успява да се справи, го ухапва по ръката. Реакцията на госпожата: слага момичето в ъгъла, загражда го със столчета и кара всяко дете от групата да мине покрай него, да го посочи и да каже: „Куче такова!“

- Акушерка в интентензивно неонатологично отделение излиза от стаята с кувьозите с бебенце, което се събира в едната ѝ длан. Тръска дланта си (въпросната) и вика към бебето: ”Писна ми от теб! Въшка!” После същата си играе с някакво русо новородено като с кукличка, а когато малкото се разплаква, го пляска по памперса: ”Лошо бебе! Лошо бебе!”

- В ОДЗ "..." една от лелките ги обижда на “идиоти”, “простаци” и “олигофрени” и това пред тригодишните деца от 1 група...

- Лелка в парка се хвали, че когато някой родител се "изрепчи'', отваряла прозорците и давала чаша студена вода на детето и... после пневмония. Така си разчиствала сметките с родителите.

- Учителка задава въпрос на групата. Няколко по-активни дечица вдигат ръце и дават отговори. Следва реплика на учителката: ”Така! Умните се изказаха! А сега да чуем и тъпите!”

Голяма част от хората, прочели тези примери, ще се хванат за глава: ”Абе тези жени луди ли са?”
Разбира се, думата "луд" е доста пресилена, но… дава определена посока на замисляне. Кой учи, лекува, възпитава, гледа нашите деца? Кои са тези хора? С какви души? Как са стигнали до професията, която упражняват? Какви свои потребности задоволяват чрез нея? Кой се занимава с това да ги подбира, да ги контролира, да ги насочва, да им помага в работата?

Веднъж запитах една изключително изнервена госпожа (изпаднала в бърнаут, а може би просто не ставаща за професията си) има ли кой да я подкрепи на работното място, да изслуша, да поеме от напрежението, да даде някакви препоръки. Реакцията ѝ беше: „Обиждате ме с тези думи!“ Излиза, че да потърсиш помощ, се смята за нещо обидно и срамно.

Кой сърба забърканата каша и най-много се пари от нея?! Нашите деца! Защото напрежението, натрупаното от госпожата, се излива върху тях по повод или без. И виждайки я, разкъсваща се от раздразнение и викове, забравила за всякакви педагогически подходи, те започват да си вярват, че са лоши. А на практика са си просто деца, нямащи никаква вина за състоянието на изнервената “професионалистка”, но плащащи за същото твърде скъпо.

ОК, ако сме производители на домати и от бърнаута (или непрофесионализма ни) ще пострадат най-вече нашите домати и доходи. Но когато работим с хора, особено с деца, нещата стоят по съвсем друг начин. НИЕ ОТРАВЯМЕ и увреждаме изграждащите се личности, НАШЕТО БЪДЕЩЕ!

В затруднителни ситуации с децата обикновено се търси отговорност от родителите. Но защо и тези, които се затрудняват, да не се замислят за собствения си принос към проблемите в определени случаи? Защо не се запитат как могат да повлияят нещата, осъществявайки някакви промени вътре в себе си?

Снимка: pixabay.com

Алфред Адлер (австрийски лекар и физиотерапевт, основател на индивидуалната психология) е казал: „Социалните институции са създадени за индивида, а не обратното – индивидът да е създаден за социалните институции.“
Докато най-често срещаната реплика от хората, работещи с деца, е: „Говорете му (на детето) вкъщи!“, с подтекст „Направете го удобно и безпроблемно за мен". Те - родителите ще му говорят. Но, ситуациите, в които се затруднява, да кажем, госпожата, са си нейни - между нея и детето. Тоест, нейна е отговорността да намира зрели решения и изходи от тях „тук и сега“, а не да я прехвърля върху родителите.

Все пак... не родителите и детето предоставят някаква услуга на институцията, а обратното.

Защо, за да управляваш транспортно средство за превозване на пътници, или пък да работиш в ДАНС, е нужно да си минал психотест, а за да работиш с деца никой не ти иска такъв? Нима второто наранява в по-слаба степен и носи по-незначителни последствия, ако бъде извършено от човек, който не отговаря на критериите за норма? И кой и по какъв начин определя “нормата” в тази област? И дали изобщо я определя?

„Каквото посееш - това ще пожънеш.“ Да вземем да се замислим какво сеем и какво ще жънем при това положение на нещата… И дано размислите ни не останат само размисли!

Ирина Янчева-Карагяур

Авторката е майка на две деца, консултант по позитивна психотерапия, написала е редица статии, публикувани в различни сайтове.