Най-мъдрите учители

„Обичам те безкрайно и много те харесвам!“ – казва Алис, която е на 4. Първо се засмях над думите ѝ. Не е ли съвсем логично, че щом обичаш някого го и харесваш? Но после си дадох сметка, че може би не е точно така. Уж логично на пръв поглед, на повърхността, но като се замислиш по-дълбоко, изскача друга реалност.

Ако сме напълно откровени със себе си, ще си признаем, че дори хората, които обичаме най-силно, дори тях понякога не харесваме. Аз лично съм имала такива моменти. Ядосан си на някой, с нещо волно или неволно те обидил и в този момент не го харесваш. Това не значи, че си спрял да го обичаш. Просто не го харесваш за момент. И е важно в този момент да сме честни. Дори и да кажем, ако се налага: „Не те харесвам сега, в момента съм ти ядосана. И не те харесвам. Остави ме. Това чувство ще отмине. Но сега не ме закачай.“

„Мамо, искам да ставам сам да се оправям за училище. Ти имаш нужда от този 1 час сън сутрин. Аз съм достатъчно голям да се оправям сам“ – каза Бобо, когато беше на 9. Това е онази непоискана грижа, внимание, обич и „аз влизам в твоите обувки“, която е способна да ме разплаче от умиление. Нужно ли е да казвам колко съм горда със сина си?! Без някой да му казва, без някой да му обръща внимание за това.

Сам да се сети. Първо да се чувства достатъчно отговорен да се събуди в 6:40, да се приготви за училище, да не забрави нещо, да закуси и да си слезе на време за автобусчето без да закъснява, защото бусчето вози 15 деца и към тях е отговорност всеки да е на време. Разбира се, че е нужно. Нужно е това, което изпитваме да се споделя на глас с важните за нас хора. Иначе те могат и да не узнаят, могат и да не разчетат любовта, която излъчват очите ни, когато ги гледаме с обич. Може и в бързината да са пропуснали точно онзи поглед. Така че, да, нужно е да казваме. Няма да се уморя да казвам колко много обичам децата и колко много се гордея с тях. Да им пожелавам сутрин с усмивка на лицето:

„Прекрасен ден, прекрасен мой!“

„Прекрасен ден, прекрасна моя!“

„Няма нужда да бързаш. Просто ме попитай спокойно!“ – казва Алис, докато аз се опитвам да разбера нещо от нея за това как е минал денят ѝ. Понякога тя обяснява много объркващо. Освен това, когато не знае някоя дума, си измисля друга, която в общия случай няма абсолютно нищо общо с другата дума.

 Няма нужда да сме припрени, само защото денят толкова много бърза. Само защото животът толкова много бърза. Ние не сме длъжни да бързаме. Някак сякаш това истерично бързане и надпреварване с времето се предава по въздуха и без дори да се усетиш се пускаш по течението на бързея. А всъщност наистина ли трябва?

Толкова е лесно да бъдем добри

Било е малко преди Коледа, когато Бобо ме помоли да му помогна да направи благотворителна изложба. Попита ме дали може да я направим и да я покажем на нашето семейство и паричките, които съберем да ги дадем на дечица, които си нямат семейство. Толкова е лесно да бъдем добри.

И така нашият Бобо, който сутрин излиза за училище в 7:10 и се прибира след 18:00, в някои от дните ходи на английски, а други на тенис, сядаше вечер след 20:30 и с всичкото желание и старание на светa твореше за Коледната изложба. Вълнуваше се дали ще сме готови навреме, дали ще съберем парички, които да дарим, често си говорехме по темата. Нправихме изложбата, събрахме паричките и всичките ги дарихме. След като ги занесохме, той много се беше развълнувал, че даже му прилоша от емоции. Толкова е лесно да бъдем добри.

И уроците не спират. Те са всеки ден. Само да успеем да си отворим сетивата за най-мъдрите учители – децата. Да си признаем, че всъщност те могат да ни научат на много по-истински уроци, от тези, които ние вярваме, че им преподаваме, опаковани в подвързиите на лошо написаните учебници. Често пълни с ненужни знания. А те могат да ни научат да живеем по-спокойни, по-щастливи без причина, по-добри, по-искрени, по-усмихнати.

Вземам молива и белия лист без редове, и започвам да пиша следващия урок. Жадна съм за техните уроци.

Рая Майер - горда майка на чудесните Бобо и Алис, късметлийка съпруга и приятелка на слънчеви хора.