Мястото, на което сърцето ни принадлежи

Интересно е да разберем как мислят младите и какви разбирания имат за света, въпросите, които си задават... Есетата, написани за ученическия конкурс на EspressoNews, "Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома", са добра възможност за това. Ето един от материалите в конкурса, на Калина Александрова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер”, град София.

Дом! Дом. Дом? Какво всъщност е домът? Родното ни място? Или мръсното общежитие с двете шкафчета и леглото, където спим, за да ходим на лекции в големия град? Или пък идиличната къща с бяла ограда и дечица, тичащи по меката зелена трева, където мечтаем някой ден да живеем? Всеки един от нас би дал твърде различен отговор на този привидно лесен въпрос. Къде наистина е нашият дом? Има ли път, който да ни отведе до него?

В съзнанието на всеки един от нас домът приема различни измерения. Той е храм на нашите спомени, мечти и надежди. Крепост, зад чиито стени намираме закрила и уют. Тих пристан, където винаги можем да спрем и да си отдъхнем след тежък уморителен ден. Пространство на сигурност и подкрепа. Домът е мястото, където растем, копнеейки за момента, когато ще го напуснем, и мястото, където копнеем да се върнем, когато остареем.

Той е там, където всяка стена е пропита с щастие, във всяка стая ехти глъч и смях от прекрасни отминали мигове и всеки прозорец е отворен към нова възможност. И точно там, у дома, винаги е най-хубаво. Домът винаги ще ни напомня за най-безгрижните и незабравими моменти от детството и само това е достатъчно да залегне дълбоко в съзнанието ни и никога да не го напуска.

Но домът не се ограничава само до мястото, където сме родени. Домът е мястото, на което принадлежим. Мястото, на което сърцето ни принадлежи. Може да изминем стотици километри в търсене на щастието, да пребродим целия свят по знайни и незнайни друми и пътища, докато съумеем и успеем да намерим това тъй специално за нас място.

Понякога обаче следвайки само вече утъпканите пътища, само пътищата, по които личат дирите на хилядите хора, минали оттам преди нас, не стигаме доникъде и от страх да се отклоним и да поемем в своя собствена посока попадаме в задънена улица. Защо? Защо да не се осмелим да проправим своя пътечка през гората на живота? Защо да не оставим своя собствена следа? Защо не начертаем свой собствен път, водещ към дома?

Но тук изникват още и още въпроси. И макар и да противореча на общоприетата закономерност, че всяко едно нещо има начало и край, пътят към дома е едно пътешествие с отправна, но не и с крайна точка. Защото домът не е място. Той е чувство. Той е там, където любовта витае из въздуха. Там, където не само можем да видим спомените в рамки по стените, но и да ги усетим и вдишаме с душата си. Там, където винаги лъха спокойствие и ухае на уют. Там, където винаги ще бъдеш топло посрещнат от любимите хора. Там, където някой притеснено гледа през прозореца в очакване, когато закъсняваш вечер. Там, където си обичан.

Дом могат да са дори и двете протегнати ръце, притискащи ни силно в най-трудните ни мигове. Ръцете на любимия човек - едно убежище в окото на бурята на живота. Защото когато обичаш някого истински, километрите са само досадна подробност, която разделя физически, но никога емоционално. Един мъдър човек преди време ми каза, че човек може да пътува надалеч, ала сърцето му невинаги бърза да го последва. А домът е именно там, където е и сърцето ни.

Пръснати сме по света и преследваме мечтите си, поемайки по различни пътища, постоянно сменяйки посоките, несигурни накъде всъщност сме се запътили. Но в крайна сметка всичко е съдба, всичко е предначертано още в звездите, обсипващи безбрежния небосвод, след като слънцето се скрие от хоризонта. Ах, хоризонта… Всички хора живеем под едно и също небе, но сме изправени пред различни хоризонти, обагрени от бъдещето. Това е магията на живота. Всеки заминава, ходи, странства, скита се в търсене на тъй бленувания дом. Но пътят на живота е еднопосочен и никой, дори ти, не можеш да се върнеш назад, но всеки, дори ти, можеш да продължиш напред. Времето ти на този свят не е безкрайно...