В багажа за плажа: „Книжарничката на брега“

„Наслаждавайте се на всичко, което четете. Обогатете живота си с книги, каквито и да било книги. Ако дадена книга не ви допада, пробвайте друга – животът е твърде кратък. Аз все още се опитвам да прочета всички книги на света...“

Това е съвет от шотландската писателка Джени Колган и ако имате време, възможност и желание да го спазите, запасете се с нейния летен книжен хит „Книжарничката на брега“ (ИК „Сиела“) - чаровна история за неочаквана среща, изненадващо пламнала любов и смях край красиво шотландско езеро.

Зоуи има спешна нужда да напусне Лондон, който я задушава със сивота и с всичките му шумни клаксони, претъпкани улици, тълпи с туристи и непрестанно пеещи под прозореца ѝ футболни запалянковци. Младата жена търси спокойствие, но едновременно с това и добре платена работа, защото иска да осигури по-добър живот на сина си Хари. В английската столица Зоуи изнемогва – едва успява да плати месечния си наем и има чувството, че силите ѝ няма да стигнат и ще се предаде, ако не намери друг изход от тежката ситуация. Както често става в живота, в най-критичния момент героинята на Колган попада на обява за бавачка в огромно имение на брега на най-известното шотландско езеро – Лох Нес.

Когато отива на място обаче, приказната история, в която си мисли, че се е забъркала, се оказва по-скоро кошмар. Описаните в обявата „три изключително надарени деца“ се оказват оставена на произвола на съдбата разпасана компания, а две от тях се държат като същински зверове!

Откъс

Зоуи не бе и предполагала колко доволна ще бъде да види госпожа Макглоун, когато тя пристигна точно в осем и трийсет. Нито едно от децата не вдигна поглед, когато икономката влезе и си сложи ръкавици за чистене.

– Виждам, че сте се запознали – рече тя.

– А, да! – отвърна Зоуи и я последва по коридора. Госпожа Макглоун се обърна с въздишка в мига, в който се отдалечиха достатъчно.

– Да, Мери си е такава. Да, Патрик има изключително ви­сок коефициент на интелигентност. Не, не може да ги биеш.

– Нямах такова намерение...

– О, повярвай ми, ще ти се прииска.

– Защо не са на училище? – попита Зоуи.

Госпожа Макглоун изсумтя.

– Мери я отстраниха. След това Шакълтън се сби с някого, който се подигравал на сестра му, задето я били отстранили, за­това отстраниха и него. Патрик започва чак по Коледа.

Зоуи мигаше в недоумение. Не й бе хрумнало да пита пре­ди. Какво, за бога, правеха по цял ден?

– За колко време са отстранени?

– Директорката ще реши.

– И какво правят сега?

– Откъде да знам – сряза я госпожа Макглоун. Вече се беше заела да лъска парапета. Стана ясно, че има една част от къщата, която тя смята за своя отговорност и това не е задната кухня.

Шакълтън започна някаква много шумна компютърна игра. Звукът се понесе откъм кухнята, което отговори поне на един въпрос.

– Пищящи неща – рече заплашително госпожа Макглоун.

Зоуи огледа останалата част от просторното антре на днев­на светлина. На стената имаше старинни маслени картини, ня­колко гоблена и огромна глава на елен с лъскави очи. Госпожа Макглоун мина покрай нея и натисна масивната брава на тежка дървена врата, отвори я бавно. Тя изскърца послушно.

Стаята беше тъмна, щорите пуснати. Икономката зацъка с език.

– Днес нямам време да се разправям с това – заяви тя. – Чака ме западното крило, прането, крилото на децата и двете стълбища...

Тя тръгна схванато и Зоуи се запита на колко ли е години.

– Имате много работа.

– Това е повече от ясно – измърмори тя.

– Пак е бил тук – продължи тя и се насочи към прозорците, отвори ги. Яркото слънце нахлу в стаята и освети прашинки­те, които се носеха във въздуха. Замаяната Зоуи обърна глава, след това бавно се завъртя, за да огледа.

Стаята беше прекрасна, стигаше до огромния еркерен про­зорец в предната част на къщата – но беше много мръсна. Най-впечатляващото беше, че всеки сантиметър от стената бе по­крит с библиотеки, стари, дървени, вградени. Таванът също бе облицован в дърво, така че цялата стая изглеждаше кафява.

Ами книгите! Зоуи никога не беше виждала толкова много книги на едно място. Бяха стотици, може би хиляди. Имаше де­бели томове, подвързани в кожа, старинни Библии и енцикло­педии, които приличаха на книги със заклинания. Имаше кни­ги в златни подвързии, древни ръкописи, внимателно събрани на едно място. Грижливо прибрани зад стъклени вратички се виждаха няколко свитъка – и Зоуи не се сдържа и ахна, когато видя – осветен ръкопис. Беше истински, изложен в този обик­новен дом. Тя пристъпи напред, очарована и странно трогната от мъничката нарисувана фигура на свещеник и пищно украсе­ната буква S, в която бяха вплетени лози, плодове и ситни, пре­цизно изрисувани орнаменти, чието мастило бе съхнало векове наред.

Имаше полици с оранжеви класически книги на „Пенгуин“ и други в черно; спретнато подредени книги с твърди корици на различни езици; стари оригинали на Джеймс Бонд, както и стари колекции, подвързани в плат, на Дикенс, които Зоуи ис­каше да докосне, а след това прецени, че е по-добре да не пипа.

Имаше томове история на изкуството, невероятни герман­ски детски книжки и безкрайни други томове, които опасваха цялата стая.

Единствените мебели тук бяха две кресла пред огромната камина и широко бюро с плот от зелена кожа, стар телефон с шайба и две писалки, попивателна хартия, но нищо друго.

– Мили боже – ахна Зоуи и почти забрави какво искаше да каже. – Библиотека.

– Това не е библиотека – намръщи се госпожа Макглоун. – Никой не използва всичко това. Няма смисъл.

– Наистина ли? – Зоуи се замисли за трите деца, натъпкани в кухнята, лепнали се за различни електронни апарати. – Аз пък мислех, че ще бъде много полезна.

– Ти да видиш.

Гласът бе нисък, силен и й се стори развеселен. Зоуи се обърна стреснато.

Много едър мъж бе застанал на прага и оглеждаше стаята. Главата му беше твърде високо за рамката, той самият бе почти нелепо висок.

– Само показвам къщата на новото момиче – обясни госпо­жа Макглоун. – Веднага се махаме, господине.

– Просто не я пускай в библиотеката ми.

– Няма, разбира се!

Последва кратко мълчание, след това се чу силен шум.

– ТАТКО!

Патрик се изстреля от антрето като куршум. Мери изостана.

– МЕРИ се държи ужасно! А Шакълтън не ме оставя дори когато е мой ред! И изяде мармалада, защото е абсолютно УЖАСНО ПРОТИВЕН.

– Татко! Престани, Патрик! Той е доносник и се държи безобразно и аз го мразя.

– Ние не... ние не мразим никого, Мери – заяви високият мъж и протегна ръце в опит да постигне примирие.

– Ти може и да не мразиш никого – заяви заядливо Мери. – Аз обаче мразя.

Погледна право към Зоуи.

– Добре, добре – отвърна разсеяно мъжът.

Зоуи усети, че е неестествено нервна. Това бе човекът, чи­ято жена го беше напуснала. Рамзи Ъркарт. Какво се беше слу­чило? Жесток ли е бил?

– И! – продължи Патрик. – В кухнята има бебе, което не си знае името.

– Сериозно? – попита мъжът. – Добре.

– Това е Зоуи – представи я равнодушно госпожа Макглоун.

Зоуи потисна нелепото желание да направи реверанс.

– Здравейте – започна тя. – А бебето в кухнята е мое.

– Ясно – отвърна той. – Значи Вие сте...

– Бавачка Седем – поясни услужливо Патрик.

– Така. Добре, добре – отвърна отново Рамзи. Зоуи се намръщи. – Ами, добре дошла. Опитай се да останеш по-дълго от останалите. Ха!

– За мен ще бъде удоволствие, господине – усмихна се Зоуи. – Просто... кажете ми те какво представляват и ще се опи­там да се забавляваме.

Той направи гримаса.

– През повечето време се бият, доколкото разбирам – приз-на той. – Аз просто... да. Имам много работа.

– С какво се занимавате?

– Продавам антикварни книги.

Зоуи остана удивена.

– Купувам и продавам стари книги. Много стари книги. Пътувам много... в цялата страна...

– Важното е да не го притесняваме – добави госпожа Макглоун.

– Много е важно – съгласи се Патрик, въпреки че все още се държеше за крачола на баща си.

– Тогава остави го намира, лепко – изсъска Мери.

– МЛЪКВАЙ ! – извика момченцето.

– Стига, стига – сгълча ги мъжът. Погледна Зоуи.

– Значи ъ-ъ-ъ... постарай се, доколкото можеш...

– Разбира се – кимна Зоуи. Беше срещала такива хора и преди, въпреки че бяха по-изискани мъже, които никога не се разделяха с телефоните си и все бързаха за някой самолет; кои­то възприемаха децата си като досадни натрапници във важния им живот, затова и тя много не мислеше за тях.

Превод Цветана Генчева