Бия го, за да спре да плаче

Психологът Теодора Пампулова коментира притеснителното родителско поведение

Снимка: Guliver / iStock

Децата плачат с повод и без повод. Затворени между 4 стени по цял ден с мама и татко, те се изнервят. А общото непрежение в семейството е заразно.
Детето реве с цяло гърло, майката размахва пръст назидателно, но то е прекалено афектирано, плаче и още по-високо крещи. Тя не издържа и го перва през устата с думите: „Казах ли ти да спреш да плачеш?!“

Една част от родителите са склонни да се карат на детето си, за да спре да плаче, дори - да го ударят, за да му покажат, че поведението му е нежелано.

Възпитанието е любов

Възпитанието, знаем, е любов, търпение и дипломатичност. Когато обаче говорим за утешаването на малко дете, изпаднало в истерия, търпението и дипломатичността често ни се изплъзват.

Силните емоции ни карат да се държим неадекватно и нелогично. Често ние, възрастните и уж разумни хора, не можем да ги овладеем, а представете си колко е трудно това за едно малко дете.

 „Недей да крещиш / да плачеш/ да се смееш силно!“ – изричаме тези думи, за да регулираме поведението на детето, когато то ни смущава. Малките обаче се учат да разпознават емоциите и чувствата си, както и да ги овладеят адекватно с опита, който придобиват.

Така, когато казваме тези думи, детето възприема подсъзнателно, че чувствата, които изпитва в момента, не са одобрявани от възрастния и често дори трябва да се срамува от тях.

Няма правилни и грешни емоции и чувства!

Ако детето изпитва гняв, то трябва да изрази този свой гняв, като крещи и недоволства, когато е разстроено – да поплаче, да помрънка, а когато е щастливо – да се смее силно и да подскача.

Това то трябва да стори в момента, в който изпита тези чувства! Така се научава да се вслушва в собствените си чувства, в собствения си вътрешен глас. Научава се да се приема такова, каквото е. Научава се, че е изградено не само от мисли, но и от емоции.

„Спри да плачеш!“ = „Спри да чувстваш!“

В случай, че родителят реагира негативно с думи или действия на емоциите на детето, той създава усещане у него, че емоциите му са маловажни, че няма право да изпитва никакви емоции, защото мама или татко не ги одобряват. Научава се да се прикрива, да „трупа“ в себе си своите чувства.

Честа практика на българския родител е, когато загуби контрол върху поведението на детето след многократно „Млъкни!“, и когато се почувства безсилен, да реагира физически – като удари детето.  

След физическо наказание очаквайте бунт!

Снимка: Guliver / iStock

Физическото наказание е уронило достойнството на детето и го е накарало да се чувства незначително и слабо. То не е успяло да изрази емоцията си и често нервността и раздразнението бързо се заменят с гняв!

Като реакция често можете да чуете обиди, да видите хвърлени предмети или ударени наблизо стоящи деца. На тази ситуация родителят обикновенно реагира отново, като удря детето и така затваря един омагьосан кръг, в който има само губещи!

Ясно е, че по-силният физически ще надделее, но травмите са и за двете страни – родителят ще изпита вина или ще разбере, че това е ефективен метод за възпитание и ще го прилага все по-често, а детето – ще изпитва срам и гняв.

Емоцията утихва с прегръдка, а не с шамар!

Прегръдката е мощен начин за позитивно общуване! При прегръдката се стимулира производстото на ендорфин и серотонин ("хормоните на щастието"), допамин ("хормона на удоволствието"), които намаляват стреса и подобряват емоционалното състояние и на детето, и на възрастния.

Ако искате да успокоите плачещо дете - прегърнете го! Шамарите и физическите наказания ще увеличат дискомфорта на детето и продължителността на негативната емоция.

Повечето български деца очакват да бъдат мъмрени или наказвани заради неправилното изразяване на емоциите и чувствата си и остават изключително изненадани, ако на това тяхно поведение се отговори с физическа близост и прегръдка.

Когато говорим за утешаването и успокояването на едно разстроено дете, е необходимо да бъдем на неговото ниво и да говорим на неговия език.

Използването на кратки и прости изречения и многото им повторения водят до активиране на дясната половина на мозъка – тази, която отговаря за емоциите, жестовете, мимиките, тона на гласа.

Не е толкова важно какво казваме, а как го казваме! В цялата ситуация настъпва объркване при детето и то сякаш престава да чува, какво му говорим. Именно заради това е необходимо многократно да повторим посланията си. С кратки фрази! С много повторения! С търпение и дипломатичност! С прегръдка!

Теодора Пампулова е детски психолог и психотерапевт с частна практика, училищен психолгог, сертифициран медиатор от Министерство на правосъдието и координатор на Дружеството на психолозите в Пловдив и региона. Пише статии в областта на детската психология и детското развитие, работи с деца от 2 до 18-годишна възраст и с техните семейства.  

Коментари
Последни видеа