Приземяване с корона

Фрилансър съм вече втора година, което значи, че владея желязната самодисциплина, която човек трябва да има, за да работи от вкъщи. Когато зад гърба ти няма корпоративна машина, която да те бута и да програмира деня ти, ти си шефът. Ти избираш дали да изгледаш епизод от любимия си сериал в паузата между няколко задачи, или да отметнеш всички, за да можеш после с чиста съвест и кеф да изгледаш цял сезон. И така банковата ти сметка в края на месеца да не е рехава като зъбите на първолаче. В този смисъл, когато държавата обяви извънредно положение заради коронавируса, аз се оказах „родена“ под карантина. Работният ми режим и сега не е по-различен от преди. Осми ден на изолация, а бачкам на пълни обороти от удобното си кухненско кресло и генерирам текстове в обем за седмично списание. Това не значи, че животът ми не е на пауза.

Пандемията удари:

- Самолетните ми билети за Рим. Резервирах първите дни на януари с нагласата, че на рожденния си ден през април, ще празнувам себе си в задушевно квартално ресторантче, на карирана покривка, с най-семплата и вкусна пица на света, докато сервитьор с тлъсти мустаци ми долива совиньон блан, дъщеря ми се чуди колко „коли“ има в Колизеума над разкошен домашен сладолед, и разговорите на съседните маси създават атмосфера като на футболен мач.

- Пътуване до Брюксел и още по-очаквано приземяване в Плевен за рожденния ден на племенницата ми. Получавам клипче със семейството ми с торта около масата, докато пиша този текст, и усещам колко ми липсват. Истерията около децата, подсвиркването на брат ми, тропането на тигани, неизбежната жълта тениска на майка ми, препотена три пъти от търчането след Овена, който днес става на две годинки. Малките битовизми в основата на големите връзки. Стискам палци да ги преживея за Великден, ако ни върнат свободата на движение между градовете.

- Приходите ми. Април ще е месец в оцеляване на ръба на мининмума, а май и юни положението ще е на мускул и фотосинтеза.

- Ремонтът у дома. Коридорът ми прилича на декор от първия „Трейнспотинг“ заради зле свалените тапети, които уж трябваше да доизчистя, докато дойдат майсторите. Уговорката ни „да се чуем преди уикенда“ за смяна съвпадна с петъка, в който обявиха извънредно положение и животът се качи на трупчета.

- Обзавеждането на детска стая, която в момента ползвам за нещо средно между склад и домашен фитнес. Не мога да поръчам мебели, без да съм ги пипнала, огледала и затиснала с поне едно присядане на живо, така че и тази трансформация у дома е на изчакване.

- Уикендите "И аз съм човек". Понеже бачкам и през уикенда, неделя е моят официален почивен ден. Пренастроих ангажиментите си така, че от събота късен следобед спонтанните забежки в околностите на София, киното по никое време, и танците с дъщеря ми да не са мираж.

Какво ми донесе:

- Абсолютен кеф, от факта, че контролирам деня си на 100 %. Структурираното ежедневие е най-стабилната котва, която не ти позволява да потънеш, независимо дали си в пандемия, в депресия, в какъвто и да е кофти епизод от живота си. Ставам по едно и също време, вместо пижама слагам лежерен спортен екип, с който в нормално време бих отишла и на среща с клиент. Преди познатите ми се шегуваха, че съм като италианска домакиня, защото се пръквах с токчета и спирала  в парка. Сега слагам фон дьо тен. Не е за касиерите в магазина, пред който ще чакам 30 минути, за да вляза, нито за кучкарите в парка. За мен е. Дребен гъдел, който ме кара да се чувствам добре.

- Време за спорт. Затвориха фитнеса ми, но използвах инерцията от тренировките за упражнения у дома. Такива ми даваше и треньорът ми, прости, но гениални неща, които можеш да правиш навсякъде без екипировка, стига да имаш пространство два на два метра. Сега компенсирам всяко отваряне на хладилника с клекове, планк и други дребни гъдели, които ми помогнаха за десетина дни да вляза в няколко чифта стари панталони.

- Спокойствие и още по-желязна себеоценка. Когато светът е замръзнал, умират хора и в парковете има полиция, която ти припомня, че кучето не е легално извинение за излет, се бачка в извънредно положение. И, за да се бачка добре, не бива да има злоупотреби с правомощия  и думи. Знам точно колко струва всяка минута от времето ми и в какъв авторитет или идея съм готова да го инвестирам, ако е за компромисни пари. Казвам „Не“ по-често от „Здравей“ и това работи за мен. Във всеки един смисъл.

- Свиване на рамката, но не и на целите. Знам, че мога да живея и с 2, и с 200, и че ще живея добре и в двата случая. Въпрос на настройка, без която си камикадзе, ако работиш за себе си. Знам, че каквото и да се случи, ще живея на плажа през август с дете, куче и минимум мобилни комуникации. И това ще бъде най-хубавият ми месец в годината, защото така или иначе лавирам от гората на къмпинга до дюните и съществувам в режим на дистаниця и заедност в едно. Щастието за мен е събрано в снимката над материала, само дъщеря ми я няма в хипарския кадър, защото играе наоколо, или пак е отишла до Лозенец да продава рисувани камъчета със съседите.

- Чистка на познатите и излишния шум в телефона. За да има чистка, значи нещо е било дълбоко сбъркано по начало, или просто е надраснато и изчерпано като ниво на отношения. Връщам обаждания на незаменимите трима души, които ми звънят по-често от майка ми да питат как съм и да ми споделят деня си. И се чувствам прекрасно.  

- Време за музика. Обичам я, тя е моят център. Нищо патетично, просто съм от хората, които от последните си 100 лв 50 ще заделят за два албума на любими артисти. И когато си ги пуснат, у дома ще влезе трети човек, напук на карантината. Купих си Coldplay и Ед Шийрън. Няма такъв гъдел за душата. Когато имаш сетива за изкуството, никога не си сам. Никога.

Надежда Попова