7 думи, които могат да разбият сърцето на един родител

Когато птиченцата напускат гнездото

27 август 2022 г.

Снимка: pixabay.com

Шели Емлинг е майка на три деца и старши редактор в The Huffington Post. Предоставяме ви текста ѝ за порастването и отделянето на децата от семейното огнище, защото знаем, че много родители изпитват подобни емоции, когато детето им замине да учи в друг град или друга държава, когато предпочита да споделя почивките си с приятели, а не с мама и татко, когато животът става повече „негов“, отколкото „наш“.

Когато най-голямото ми дете напусна дома ни на 29 август 2013 г. сутринта, за да отиде в колеж, наистина разбрах за първи път какви емоции са изпитали моите по-възрастни приятели, които ми говореха до втръсване за мъката на този момент. Издайническото подпухване на клепачите ми можеше да свидетелсва за факта, че плаках. Много.

Но само след няколко месеца синът ми си беше вкъщи за Коледа, след това и за пролетната ваканция, накрая се прибра и за цялото лято. И през тези периоди петчленното ни семейство си влезе в старата рутина. Най-големият ми син разхождаше кучето – както винаги е правил. Играеше шах с по-малкия си брат. Късно вечерта всички заедно се събирахме, за да гледаме повторенията на „Офисът“.

Тази година се изтърколи и аз бях хваната беззащитна от седем прости думички: „Няма да се прибирам за пролетната ваканция.“ Вместо това щял да пътува с приятели. „Няма проблем, нали?“, попита той. Разбира се, че няма. Няма. И настина, наистина няма. В края на краищата, нали това се очаква от него – да се оправя сам. И аз съм щастлива за него. Но няма как да се отрече и майчината болка, полазила сърцето ми, в момента, в който думите излязоха от устата му.

Когато децата бяха малки, хората ми казваха: „Наслаждавай се на това време. Ще пораснат страшно бързо.“ И, да, бяха прави. Но ако тогава дните се изнизваха като часове, а седмиците като дни, в момента месеците в нашето семейство се изтъркулват като минути. Всичко се променя толкова бързо, че все едно гледам любимия си филм, само че на забързан каданс, и единственото, което искам да направя, е да натисна паузата.

Не само че голямото ми дете няма да се прибира за пролетната ваканция, ами и средното току-що реши, че ще заминава за Бразилия през септември, за да върши обществено полезен труд в рамките на една година преди колежа – план, който аз и съпругът ми чистосърдечно подкрепяме. А 15-годишната ми дъщеря? Тя пък наскоро стана помощник в детски лагер, така че ще прекара по-голямата част от лятото си там.

Дълбоката емоция, която върви ръка за ръка с превръщането ти в родител на първокурсник, изведнъж избледнява в сравнение с палитрата от чувства от последните дни като гледам как и трите ми деца се отдалечават от мен по едно и също време. И знам, че ще става по-зле.

Малко след като синът ми беше заминал за първата си година в колежа, споделих на по-възрастна съседка за меланхолията, която ме е налегнала. Никога няма да забравя какво ми каза: „Повярвай ми, това е нищо в сравнение с момента, когато помагаш на детето ти да се нанесе в първия си апартамент, след като се е дипломирало. Докато са в колежа, все още се прибират вкъщи, поне от време на време. След като си намери работа и се премести в друг град, вече няма какво да се направи.“

Започвам да разбирам какво имаше предвид. На границата да се превърна в майка на трима млади възрастни, вече започвам да скърбя за края на периода, в който съм била майката от последните 20 години – онази с постоянните контакти с децата си. Много родители ще прочетат това и ще си кажат: „Какво ти става? Тъкмо това трябва да правят децата ти. Не мислиш ли, че алтернативата би била много по-лоша?“

Разбира се, че ще е. Знам го. Няма нищо друго, което да искам повече на този свят, от това децата ми да са щастливи и да следват своя път. И вярвайте ми, срам ме е ужасно много, като се сетя за познати, чиито деца са починали. Но това не означава, че и аз не мога да съм тъжна или който и да е друг родител не би могъл. Поне за малко. Има промяна в динамиката на семейството ни и предстоят още разтърсващи промени през следващите години, които изискват време, за да се свикне с тях. Понякога изискват и време за скърбене. След като всяко дете напусне гнездото, формата на семейството ни се променя и трябва да си стъпваме на краката отново. Аз също трябва да си стъпя на краката като майка от нов вид.

Много ми харесваше да отглеждам децата си. Това беше най-голямата радост в живота ми. Пазауването след училище. Семейните филмови вечери. Безбройните поръчки на пиле със сусам (любимата храна на трите ми деца) от китайския ресторант на ъгъла. Кухнята, която е истинска кочина, след като дъщеря ми и приятелките ѝ са правили кексчета. Дори споровете за пиърсинга на веждата и цялото притеснение, вървящо с това. Толкова много притеснение. Всяка една минута от него ми е доставяла удоволствие.

Ще обичам и всички моменти, които несъмнено предстои да прекараме заедно като семейство в бъдеще. Но не ме интересува кой какво казва. Преживяването на такъв тип раздяла може да е болезнено. Може би не за всеки, но за някои от нас. Това, че синът ми няма да се прибере за пролетната ваканция, е само малка част от това. Винаги съм знаела, че този етап от живота ми ще дойде. Знаех и че ще бъде трудно. Но май никога не съм предполагала, че ще е толкова трудно. Една глава от живота ми приключва, но започва нова. Просто трябва да свикна с тази мисъл.

Освен това има само няколко седмици до лятната ваканция. И си мисля, че тогава ще си дойде.

Превод Елисавета Цалова

Снимки pixabay.com

Коментари
Последни видеа