8 фрази на подрастващите, които вбесяват родителите

В първата част изброихме няколко фрази, които вбесяват родителите. Тийнейджърът ги пуска в обръщение понякога по инерция, просто ей така, друг път ги използва като самозащита.
Защо тези фрази действат на родители като изстрел от стартов пистолет и как е най-разумно да реагират разказва, Светлана Котова, майка на две деца, психолог, работещ с подрастващи и с техните родители. 
След „Нормално“, „Не се каня да се извинявам“ и „Дреме ми!“... продължаваме с още няколко „крилати“ фрази, които вадят родителите от кожата.

„Това никога няма да ми потрябва!“

За съжаление в това възклицание има истина. Много от нещата, които се учат в училище, не се използват нито във всекидневието си, нито в професионалния живот. Но това не означава, че от обучението няма смисъл, че то не е нужно.
С реакцията си, тийнейджърът всъщност призовава опитните възрастни да му обяснят какъв е смисълът от това усилие. Неговата позиция е: „Ако разбера защо трябва да го правя, може да се опитам.“
Питането има основание и заслужава аргументиран отговор. Добре е да се наблегне на внушението, че човек не знае с какво ще се сблъска, а да се преодоляват трудности, е може би най-важното умение, което трябва да добие.

„Ей сега! ...“

Когато чуете това, безпогрешно разбирате, че то значи „След малко!“. Ако в резултат на този отговор, банята ще остане заета десетина минути по-дълго, това родителите могат да понесат. По-сериозно ги нервира залепването на наследника им за екрана – на компютъра или на телевизора.
Задайте си въпроса какво точно увлича сина ви или дъщеря ви. Търсенето на отговор е прекрасен повод за спокойно общуване с него, за запознаване с неговите увлечения и потребности.
Без това познание трудно ще ви се отдаде да направите „профилактика на екранните му зависимости“.

Ако той обикновено се мотае и се бави ... просто вдишайте дълбоко и забавете реакцията си. Похвалете го за съсредоточеността му, за деловите му качества. Договорете с него и напомнящи сигнали, които да го активизират, без да пораждат раздразнение.
По правило това са кратки конкретни фрази от рода: „След 10 минути сядаме да вечеряме. Ще успееш ли да свършиш?“
Добра работа вършат и мимиките, жестовете, определени знакови докосвания – чрез тях родителските напомняния могат да се превърнат в лека, остроумна игра.

„Кога ще ми купите айфон?“

Анализ заслужават и искания на детето. В случая е важно какво е получавало до този момент с какво е свикнало. Ако от ранна възраст сте го затрупвали със скъпи играчки, преди дори да ги е поискало, няма защо да се учудвате, че подрастващият ще очаква всяко негово желание мигновено да бъде изпълнено. Той е убеден, че родителите са длъжни да ги изпълнят, а цената на тези усилия въобще не го интересува.
Болно е, да чувствате финансови ограничения, а той да се отнася към вас потребителски. Добре е да подходите хитро, да търсите конструктивно взаимодействие и да говорите сериозно и уважително с тийнейджъра: „ОК, щом толкова ти е необходим, какво си готов да направиш, за да го имаш?“

„Защо за другите може, а за мен – не!“

Това е любимият довод на подрастващите, когато става дума за разходки до късно вечер, за приспиване у приятел, за кардинални промени във външността ...
За тийнейджъра да оцвети коса си в зелено, да си направи пиърсинг или татуировка, е въпрос на самоутвърждаване, а за родителите – Ужас! 
Много истерии и конфликти могат да бъдат избегнати, ако родителите говорят, обясняват, че обичат своят тийнейджър, че са загрижени за неговата безопасност, затова определят правила, които трябва да се спазват – да се обади, да предупреди, да напише ес-ем-ес, ако ще се забави и ли ще закъснее. Ако се запази доверието в отношенията и правилата за безопасност се обсъждат и бъдат приети от подрастващите, няма да възникват остри проблеми. 

Родителите се дразнят от фразата: „Защо за другите може? , ако сами се съмняват в своите изисквания. „Да разрешат ли или – не!“ Тежък е товарът на родителската отговорност. 
Важно е решението ви да бъде обосновано пред сина/дъщеря ви. Понякога си заслужава подробно да поговорите, да споделите си личния си опит, да погледнете ситуацията от различни страни.
Понякога със своите твърди и еднозначни забрани вие облекчавате живота на подрастващите, давате им железни доводи да се откажат от съмнителни начинания и да се откъснат от влиянието на групата.

„Скучно ми е!“

Изречение, което подрастващите непрекъснато повтарят и, което безотказно вбесява родителите. Бройте до 10 преди да избухнете: „А, защо те се захванеш с нещо? Иди, и се научи уроците!“
Това ще срути до основи и без това слабата мотивация на 12- 15-годишните.

Нищо не изкарва от кожата по-бързо вечно ангажираните родители от неспособността на подрастващите сами да си организират времето и да се занимават с нещо смислено. И, ако се оплакват от скука, ние разбираме, че са инфантилни, че са по-инфантилни отколкото ни се иска. Може ли обаче да ги виним затова.
Ние възрастните винаги се стремим от най-ранна възраст да ги развличаме, да ги забавляваме. Като че ли се стремим да им дадем нещо, което ние самите в детството не сме получили. Къде и кога децата могат да се научат самостоятелно да играят, да фантазират, да измислят, да творят – ако всичко това им организират аниматорите, възпитателите или родителите.
Дори да се е случило така, не се огорчавайте. Известно е, че при детето работи формулата: „От начало го прави мама, а след това заедно с мама, а накрая и самостоятелно!“
Просто се налага да се върнете към втория етап и да тръгнете заедно напред.
Не е толкова трудно да предложите на детето някакво интересно занимание и да го правите заедно. А може също така и често да му кажете, че в момента сте заети, но ще сте му благодарни, ако ви помогне (да се включите в ZOOM, да свари чай, да прочете книжка на сестра си), за да може вие по-бързо да си свършите работата.
За детето е важно да прави нещо реално. Така укрепва вътрешната му увереност „Аз съм ценен и способен“ - така се формира адекватна самооценка. А работейки заедно с вас, то добива нови умения.